Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

— Сестра ти ли е вътре? Имаш много поздрави от нея.

Онзи със сламката се обърна и в същия момент Ранулф заби юмрук в корема на другия продавач на реликви. Първият нямаше време дори да вдигне камата си, когато англичанинът преряза ловко гърлото му. После хукна надолу и нахлу в кръчмата.

— Бягай, Бардолф! — изкрещя той.

Вечният студент не чака да го подканят втори път. Двамата изхвърчаха навън, преди останалите продавачи на реликви да разберат какво става. Водачът им прати двама от тях към стълбите.

— Вижте какво е станало! — нареди им той. Двамата мъже сритаха подносите с реликвите, извадиха арбалетите, скрити под наметките си и хукнаха нагоре по стълбите. Единият от другарите им лежеше в безсъзнание, а другият се гърчеше с прерязало гърло. Те не му обърнаха внимание. Единият ритна с всички сили вратата на стаята, която отхвръкна назад. Клотилд и дьо Савини погледнаха уплашено, но нямаха време да кажат и дума, преди хората на Ногаре да изстрелят по една стрела в гърлата им.

Долу останалите французи преследваха Ранулф и Бардолф из мрачните улици. Двамата англичани тичаха с всички сили, хлъзгайки се по калдъръма.

— Кой им е казал? — изсъска Бардолф.

— Клотилд — задъхано отвърна Ранулф. — Кой друг? Не е казала с кого ще се срещне — иначе дьо Савини нямаше да влезе в кръчмата жив. Сигурно им е казала само, че ще действаме тази вечер. Работила е и за нас, и за тях.

Бардолф спря на един ъгъл, облегна се на стената и си пое дъх.

— Лъжлива кучка! Ще я убия!

— Няма нужда — отвърна Ранулф, побутвайки го напред. — Тя и дьо Савини вече са мъртви и ние ще ги последваме, ако не побързаш.

Двамата англичани се спуснаха из лабиринта от улички. Ранулф се беше подготвил за подобна възможност. Ако стигнеха брега на реката, щяха да се спасят. Беше успял да вземе безценния ръкопис. Други хора на служба при господаря „Кисела физиономия“, както Ранулф тайничко наричаше Корбет, щяха да им осигурят безопасно пътуване до Булон и кораб до Англия.

Отначало чуваха виковете на преследвачите си, но те постепенно заглъхнаха. Мракът беше непрогледен, а калдъръмените улички се губеха в сенките. Ранулф и Бардолф решиха, че са в безопасност. Излязоха от улицата с тъмни къщи с високи фронтони и тъкмо пресичаха един площад, когато чуха вик:

— Ето ги! Спрете, в името на краля!

Ранулф и Бардолф хукнаха с всички сили. Стрела от арбалет профуча над главите им. Почти бяха стигнали края на улицата, когато Бардолф извика, разпери ръце и се просна на калдъръма. Ранулф спря и изтича обратно.

— Не ме оставяй — помоли го младежът. Ранулф опипа гърба му и откри назъбената стрела, впита в основата на гръбнака му.

— Раната ти е лоша. — Той погледна отчаяно през площада към тъмните силуети, които тичаха към тях.

— Тогава не ме оставяй жив — примоли се Бардолф. — Моля те, Ранулф, убий ме.

Обляното му в пот лице се сгърчи и той се взря в очите на Ранулф.

— Моля те! Ще ме мъчат седмици наред! Ранулф дочу стъпки по калдъръма наблизо. Бардолф с мъка отметна глава, Ранулф преряза гърлото му, прошепна набързо молитва и изчезна в сенките.

Гората беше тук от стари времена — балдахин от дървета, скриващ земята от небето. Зеленият свод, който се простираше докъдето поглед стига, беше виждал убийства още от времето, когато се беше появил човекът. Отначало дойдоха ниските мургави хора, които затваряха жертвите си в клетки и ги провесваха по дърветата, за да умилостивят разгневените богове на войната или да почетат великата Богиня-Майка, чието име не биваше да се споменава. След тях дойдоха по-войнствени люде, които провесваха жертвите си по дърветата като жертвоприношение за Тор или едноокия Один. Но те също изчезнаха и на тяхно място дойдоха мъжете, които се кланяха на бледия Христос и строяха храмове за своите небесни покровители.

Дърветата бяха видели всичко това — чепатите дъбове, брястовете с провиснали от старост клони. Гората беше опасно място и жив свят, в чиито зелени сенки се промъкваха маскирани мъже, познаващи тайните й пътеки и опасните мочурища. Само глупак би се отклонил от утъпканата пътека, която се виеше през Шъруудската гора на север към Барнслидейл или на юг към Нюарк и широкия път към Лондон.

Бирниците си припомняха легендите за гората, докато напредваха бавно, превозвайки парите на краля в обковани с желязо сандъци, заключени с вериги и натоварени на закрити каруци, към хазната в Уестминстър. Следваха таен маршрут, минаваха по рядко използвани пътеки, така че дори местният шериф сър Юстас Веки да не знае откъде ще се придвижат. Конвоят беше охраняван от малка група стрелци и неколцина ездачи, които бдително оглеждаха дърветата от двете страни за следи от засада. Денят беше горещ. Слънцето вече се беше издигнало в небето като златен диск и войниците се потяха и ругаеха под ризниците си и тесните шлемове. Искаше им се по-скоро да стигнат Нюарк и да се приютят в хладните помещения на замъка.