Пол Дохърти - Дверите на ада

Хефестион преведе отряда си през главния вход на лагера по широката алея, която беше умишлено оставена при издигането на палатките. Теламон се огледа.

— Целият свят — промърмори той — следва тази войска. Местните селяни се бяха струпали с каруци със стока: твърд хляб, презрели плодове, кожени кофи с вода. Въздухът миришеше на подправки, зехтин и смокини. Пътуващи актьори забавляваха войниците. Група сирийски танцьорки с изрисувани лица и черни коси до раменете, с тела, блестящи от маслата, с които се бяха намазали, се виеха сладострастно сред звън на гривни, под сърцераздирателни звуци от лютня и барабани. Те танцуваха сред море от ярки цветове и пляскаха с ръце, а войниците ги гледаха и аплодираха. Гледачка твърдеше, че има дарбата да предвижда кой ще умре в битката и кой не.

— Обзалагам се на една сребърна монета — каза Хефестион, — че на никого не казва, че ще умре.

Бръснари и лечители бяха подредили импровизирани сергии. Търговци предлагаха евтини гривни и пръстени. Магьосници продаваха амулети и талисмани, които да пазят от зло. От време на време Теламон виждаше познати лица и вдигаше ръка за поздрав.

— Палатките за ранените са в другия край, където има малко сянка — обясни Хефестион. — Но едва лиАлександър те вика заради тях.

Стигнаха царското заграждение, пазено от отряд щитоносци. Коняри отведоха конете им. Хефестион поведе Теламон покрай големия олтар, заобиколен от трофеи. Касандра трябваше да почака. Въведоха лекаря в палатката на царя и той изненадан спря на входа: мислеше, че Александър ще е вътре, заобиколен от командирите си, наведен над купчини карти, но палатката беше тъмна и лампите не бяха запалени. Купчината дрехи на леглото помръдна. Александър се изправи и потърка лицето си, натежало от сън. Стана и пристъпи напред. Косата му беше подстригана, лицето — гладко избръснато, туниката му — чиста. Миришеше на благоуханни масла.

— Заспал съм.

— Сънува ли нещо? — Царят разтърка очи.

— Не, вече нямам кошмари. Онзи лекар от Коринт, Никий, ми даде приспивателно.

— Внимавай с тези отвари — предупреди го Теламон. — Можеш да заспиш и никога вече да не се събудиш.

— „Сънят е брат на смъртта“ — произнесе Александър известния стих. Взе наметката си от куката, забита в един от коловете, подпря се на Теламон и двамата отидоха до платнището. — Ръкописът на Питий — промърмори царят.

— Ти знаеше ли, че всъщност това е писмо от архитекта Питий до баща ти?

— Подозирах. — Лицето на Александър не издаваше нищо. — Пристигна в Пела пет дни преди смъртта му. Познаваш татко, той отделяше много време на всичките си гости. Затова не успя да го разчете докрай. А сега не ме притеснявай — вдигна ръка той, — почакай да ти покажа нещо. Хефестионе! Доведи отряд щитоносци. Ще покажа на Теламон каква работа сме свършили.

Прислужниците хукнаха да донесат бронята на царя. Той сложи бойния си шлем и ги разпъди. Качиха се на доведените коне и Александър ги поведе вън от заграждението, през канавката. Миризмата беше ужасна — на човешки изпражнения, на долнокачествена мазнина, която войниците използваха за готвене и на задушливия дим от погребалната клада до лагера. Напуснаха ливадите и стигнаха до носа, където белите скали излъчваха горещината и блясъка на слънцето.

Александър се беше върнал в първоначалната точка на атака и тараните блъскаха по стените близо до Тройната порта. Теламон не беше виждал подобни разрушения. Сега стените на Халикарнас изглеждаха като останки от огромен пожар, почернели и напукани от основата до кулите. Зейналият ров бавно се запълваше с пръст или още заслони, имаше дори мост, който водеше до главната порта. Големите лъкове, катапултите и останалите обсадни машини се бяха доближили до стените, защитени от големи дървени щитове, обвити в кожи, за да не се запалят. Бойното поле между обсадните машини и рова беше зарито с трупове.

Александър проследи погледа на Теламон.

— Изпратих вестители — прошепна той, — да поискат разрешение да приберем мъртъвците си.

— И Мемнон се съгласи?

— Налагаше се — мрачно отвърна Александър. — Той е грък. Някой ден може да поиска същото от мен.

Теламон погледна към укрепленията: дупките по парапета бяха запълнени с дървени щитове, но зад тях проблясваше оръжие. От време на време някой от щитовете рязко се отместваше и група войници пращаше облак стрели, а после се прибираше преди критяните, които се промъкваха като вълци в подножието на крепостта, да могат да им отговарят.