Пол Дохърти - Дверите на ада

— А Демерата и Памен станаха любовници?

— Да, така беше. Дотогава бях отстъпчивият съпруг. Бях ужасен от мисълта, че Демерата може да ме напусне. Реших да се направя, че не виждам нищо. Най-накрая напуснах Алинде. Демерата беше съсипана, но какво ме интересуваше болката й? Бях спечелил благоволението на Александър. — Той разпери ръце. — Останалото го знаете.

— Разговарял ли си с Демерата за Памен?

— Тя се закле, че ще ми бъде вярна и ще го избягва, но той беше красавец, с тези влажни тъмни очи и загадъчно лице. Знаех, че тя ме лъже — добави той горчиво. — Върна се при него като куче при господаря си.

— И през нощта, когато Памен умря, ти си ходил да търсиш Демерата?

— Да, търсих я и я намерих късно през нощта в стаята на Памен. И двамата седяха на леглото. Не съм ги хванал на местопрестъплението, но тези неща се усещат. Имам дарбата да различавам кое е истина и кое роля. Седяха там със зачервени лица, разбъркани дрехи, а на пода се търкаляше чаша вино.

— Скарахте ли се?

— Само ги погледнах, затворих вратата и тихо се оттеглих. Когато Демерата се върна, се престорих на заспал. Реших да се правя, че нищо не се е случило, репетирах ролята си, а тя се държеше като идеалната съпруга и ми суфлираше. — Актьорът леко се усмихна. — Биеше цимбалите при излизането ми. — Той изтри бузите с опакото на ръката си. — Когато откриха Памен мъртъв, си изиграх ролята. Придадох си мрачно изражение и се направих на загрижен.

— Ти ли го уби? — попита Касандра, без да обръща внимание на предупредителния поглед на Теламон.

— Не съм се приближавал до стаята на прелюбодееца — отвърна актьорът. — Не съм го убил, но бях доволен, че е мъртъв. Отидох да се разходя в градината и бях толкова щастлив, че танцувах като вакханка.

— Заподозря ли някого? — попита Теламон. Генций избухна в смях и се обърна.

— Наблюдавах те, лекарю. Ти изучаваш симптомите, нали? Винаги търсиш, винаги наблюдаваш. Не знам! Солан, Бес, Сарпедон и Памен бяха като четирите ъгъла на една стая. Бяха близки и потайни.

— Ами Херол?

— Той се присъедини към тях доста по-късно. Не му вярвам особено. С тази негова любов към змиите и онзи странен култ. Вярваш ли в боговете, Теламоне? Аз не вярвам. Херол наистина е жрец и вероятно шпионира останалите за царица Ада. — Актьорът поклати глава. — Не знам. Не ме интересува.

— Ами вчера? — попита лекарят.

— Всичко започна добре. Александър каза, че когато завземе Халикарнас…

— Моля? — прекъсна го Теламон.

— Така ми каза. Че ще го превземе, както Агамемнон Троя, но нищо друго не ми обясни. Както и да е — Генций потри ръце, — когато Халикарнас падне, ще играя в големия театър там. Бях много развълнуван. Ако Александър Македонски стане мой покровител…

— Но Демерата развали всичко.

— Да, тя изчезна. Войникът долу спеше, другите бяха в градината, видях Сарпедон в кухнята. Открих Демерата в стаята на Памен. Беше коленичила на пода, плачеше и рецитираше любовни стихове. Не ме чу да влизам. Стоях зад нея. Точно стиховете ми разкъсаха сърцето. Памен беше мъртъв, но тя все още обичаше сянката му и му шепнеше любовни слова. В кесията си имах връв, от онази, която нанизват в туниките. Бързо я увих около шията й и я стегнах. Тя почти не се съпротивляваше — като птичка, която пърха в ръката ти. И после издъхна. Скрих тялото зад вратата. — Той направи гримаса. — Беше дребничка. След това се направих, че я търся — май не е било много убедително.

Теламон поклати глава отрицателно.

— Знаех, че е въпрос на време да бъда разкрит — замислено каза Генций, — но смятах, че ще си зает сдруги дела. Смъртта на Демерата щеше да бъде още едно от загадъчните убийства, извършени тук. — Той погледна лекаря в очите. — По-умен си, отколкото те мислех. От теб би излязъл добър актьор, лекарю. Бих ти дал ролята на Креон от „Антигона“ или на самия Едип.

— Това беше другата ти грешка — леко се усмихнаТеламон. — На погребението рецитира стихове от „Антигона“. Ако добре си спомням, ти каза: „Затуй ме дебнат зорко отмъстителки“. Но това не е точният цитат. В пиесата Тирезий говори с цар Креон и би трябвало да казва: „Затуй те дебнат зорко отмъстителки“. Всъщност, ти си призна, че си виновен.

— Така ли? — Генций побутна стола си назад. — Нима съм направил подобна грешка? — Той потри лицето си с ръце. — И каква ще бъде съдбата ми, лекарю?

— Не аз ще я решавам. Ще те задържим, докато царят реши какво да прави с теб. — Сърцето на Теламон се смекчи, когато видя мъката в очите на Генций. — Ако говориш истината, бил си предизвикан. Изпаднал си в лудост, каквато боговете често ни изпращат.