Пол Дохърти - Дверите на ада

— Господари мои — изхленчи тъмничарят, — разговарях с Евнуха. Той се боеше. Смяташе, че щом свърши работата си, ще го разпиете. Смяташе, че няма начин да се измъкне.

Мемнон се обърна и погледна към купата.

— Всичко ли е изгорил? — попита Ефиалт. Мемнон кимна.

— Изгорил е своя екземпляр от ръкописа на Питий и всички бележки, които е направил. — Той затвори очи, опитвайки се да овладее гнева си. — Съблечете трупа! — Мемнон отиде до вратата и се обърна. — Не, като си помисля, вече няма смисъл. Ти — посочи той към Цербер — го изнеси навън. Да се възползваме от пожара. Хвърлитрупа в него и ще се отървем!

Когато се върнаха в залата за пиршества, прислужникът ги чакаше на вратата. Този път той падна на колене.

— Какво е станало? — попита Оронтобат. Прислужникът вдигна обляното си в сълзи лице.

— Господарю, има още по-лоши новини.

— Изправи се! — изсъска Оронтобат. Прислужникът не се подчини.

— Господарю, знаеш, че работя ден и нощ. — Говореше бавно, за да го разбира Мемнон. — Слушам докладите на шпионите ни от града. Точно преди да вдигнем тревога, един от най-добрите ми хора, трезвомислещ и разсъдлив…

— Хайде, казвай! — нервно го прекъсна Оронтобат.

— Този човек — прислужникът вдигна глава — се кълне в душата на майка си, че видял македонски щитоносци близо до двореца.

Оронтобат сграбчи мъжа за туниката, изправи го на крака и го разтърси.

— Лъжеш! Шпионите ти грешат!

Треперещ от страх, прислужникът поклати глава:

— Господарю, казвам истината!

Ефиалт рязко се отдръпна и ритна един стол. Оронтобат изблъска прислужника от стаята и блъсна вратата след него. Леопардът се приближи към него, но бързо се отдръпна, когато Оронтобат го срита. Животното изръмжа от болка и отиде да се скрие в един ъгъл.

— Възможно ли е това? — изсъска Ефиалт. — Щитоносци от елитния отряд на македонеца тук? Как са влезли?

— Трябва да разпитаме шпионина — отвърна Мемнон. — Казал, че били двайсетина души. — Той се опита да се съсредоточи. — Може да е малка група, която се е укрила вграда преди началото на обсадата.

— Но са били въоръжени! — извика Ефиалт. — Защо да привличат внимание към себе си? Не разбираш ли, Мемнон? — Ефиалт пресуши чашата си и я хвърли на пода. — Искали са да бъдат видени. Откъде да знаем, че на други места в града няма още от тях? Ами ако решат да разбунтуват тълпата? Ако я подкупват със злато и сребро?

— А и смъртта на Евнуха — намеси се Оронтобат. — Съвпадение ли е? Първо съобщението до Ефиалт, а сега и македонци зад стените.

Мемнон взе подробната карта на града, помете чашите и чиниите от масата и я разтвори. Закрепи я с няколко чаши, за да не се навива и направи знак на събеседниците си да се приближат.

— Не е време за паника и гняв. — Той проследи с пръст крепостните стени. — Тук се намираме ние. — Пръстътму сочеше центъра на подковата. — Тук Александър и войниците му се опитват да разбият стената. Да оставим по другите места само най-необходимия брой войници и да съсредоточим силите си тук. Трябва да позволим на Македонеца да разбие стената. — Той премести пръста си. — Между стените и пристанището се намира големият град Халикарнас. Сега ще ви опиша нещо кошмарно. Какво ще стане, ако в града има македонци? — Мемнон погледна към Ефиалт, предупреждавайки го да не се обажда. — Само боговете знаят откъде са дошли или къде са. Да предположим, че докато отбраняваме стените и се опитваме да отблъснем Александър, градът се разбунтува зад гърба ни, въоръжен и оглавяван от македонците. Тогава ще бъдем обградени. Ако тръгнем да се разправяме с тях, войниците може да пробият стените и да ни нападнат в гръб. Ако не им обърнем внимание, те може да отворят портите й Александър няма да има нужда от обсадните си машини.

— Можем да разделим войската — обади се Ефиалт.

— Това означава да оголим стените, ще настъпи хаос. Ефиалт, ти си опитен командир. Сред войниците настъпва паника, когато разберат, че врагът е не само пред тях, но и зад тях. Ще има дезертьори, метежи, някои ще се предадат. Нас или ще ни убият, или ще ни пленят и предадат на Александър. — Той не сваляше поглед от очите на Ефиалт. — Той даде тържествено дума, че ако му паднем в ръцете, ще ни разпне така, че всички да ни видят.

Оронтобат свали шапката си и я хвърли на пода, после разтвори туниката под разкошната си мантия.

— Какво можем да направим? — прошепна той.

— Знаеш какво трябва да направим — отвърна Мемнон. — Мислех, че никога няма да се съглася, но колкото по-скоро приключим, толкова по-добре.