Пол Дохърти - Дверите на ада

— Ще продължиш ли сега? — попита Касандра. Лекарят поклати глава.

— Не, вече намерих ключа. Ще продължа, когато си отпочина. Утре искам да поговоря с Генций. — Той бързо целуна Касандра по челото. — Сега ще се измия и ще поспя. — Той погледна към прозореца. — Дано да сънувам.

— Какво?

Теламон за малко щеше да отговори „Египет“, но се усети навреме.

— Ами убиецът? — отекна гласът на Касандра в тъмнината.

— Ще стигна и до него. — Теламон млъкна, докато плискаше лицето си с вода. Взе кърпа и се подсуши. — Винаги съм смятал, че Памен е ключът към всичко. Имам подозрения, но твърде малко доказателства.

Той съблече туниката си и легна с отворени очи в тъмнината. Най-различни предположения се въртяха в главата му. Какво беше казал Аристандър? Че дори най-големите философи не могли да разберат ръкописа. Разбира се, Пазителят на царските тайни трябва да е бил бесен от гняв! Но той не говореше само за себе си. Беше ли показал Александър текста на бившия си учител Аристотел? Опитал ли се беше великият философ да го разгадае? Той едва ли би му отделил много време, не обичаше подобни загадки. Повече го занимаваше онова, което той самият наричаше „реални проблеми“.

— За какво мислиш? — Гласът на Касандра звучеше сънливо. — Имам чувството, че чувам как работи мозъкът ти — като звук от множество колелца, които непрекъснато се въртят.

— Започвам да разбирам защо Александър е посетил царица Ада. Сигурно е знаел, че писарите й се опитват да разчетат ръкописа. Подозирам, че ако Памен беше живял още няколко дни… — Той рязко се изправи.

— Какво има пък сега? — ядосано попита Касандра.

— Ами ако — възкликна Теламон — Памен е стигнал до същото заключение като мен, но не е записал наученото? Помисли, Касандра. Ти си персийски шпионин. Разгадала си някаква загадка, за чийто отговор господарите ти биха дали мило и драго. Какво щеше да направиш след това?

— Да избягам — сърдито каза Касандра. — Да си плюя напетите.

— Точно това се е готвел да направи и Памен. Затова е бил убит. Помниш ли дисагите, които Херол е откраднал? Памен е приготвил багажа си, за да избяга. Убиецът е знаел и го е убил, преди да успее.

Светлокафявите очи на опитомения леопард със златна верига на врата се взряха безизразно в Мемнон, който отмести поглед с отвращение.

— Това животно никога не ми е харесвало — промърмори той. — Видях го да убива паун в градината. Оронтобат го има още от малко.

Ефиалт се беше изтегнал на лежанката и гледаше към тавана на голямата зала за пиршества в двореца. Той вдигна обутия си в сандал крак и отново се загледа в белега до стъпалото си.

— Имал си късмет — забеляза Мемнон. — Тази стрела можеше да те улучи сериозно, вместо само да те одраска.

— Но не толкова, колкото Александър — отвърна тиванецът. — Ако бяхме успели да отрежем войската му от обсадните машини, щяхме да ги унищожим заедно с моста му. — Той вдигна ръка. — Чуваш ли, Мемнон? Чуваш ли блъскането?

Мемнон се изправи и отиде до процепа в стената, който гледаше към градината. Дворецът на градоначалника беше близо до стените. Гъркът затвори очи и се вслуша. Чу го като далечен прибой, който се блъска в скалите — тътенът от македонските тарани, които блъскаха стените, за да ги пробият. Мемнон отвори очи и вдъхна уханието на градината.

— Мислиш ли, че е разгадал ръкописа на Питий? — попита Ефиалт. — Премести обсадните си машини по на север, после се върна обратно. Съсредоточил се е върху частта между Тройната порта и кулата.

— Ще разбие стените, но когато мине зад тях, го чака изненада — отвърна Мемнон. — Друга здрава стена във формата на полукръг, отворен навън, така че защитниците от всеки край да могат да обстрелват обсадните му машини. Може да я премине колкото куче, което с вой се опитва да свали луната. Александър — добави той — не ме притеснява в момента.

— Нито пък мен. — Оронтобат, облечен в елегантна туника — съчетание от тъмночервено и златисто, с меки сребърни ботуши и фригийска шапка върху черните си, намазани с масла къдрици, се облегна на рамката на вратата.

Леопардът стана и тръгна към него безшумно като призрак. Под гладката му кожа мускулите играеха. Оронтобат приклекна и го нахрани с парчета месо от масата. После го почеса между ушите.

— Красавец — промърмори той. — Трябва да го водя с мен. В града вече не е безопасно. Ще се преместя от къщата си, ще донеса тук всичките си съкровища.

Говореше тихо, но думите му смразиха Мемнон. Той беше укрепил града, стените му бяха дебели и непревземаеми. Имаше провизии, муниции, оръжия, конница, най-добрите хоплити, които можеха да се купят с пари, както и елитните отряди от войската на Дарий. Имаха храна и вода за десет години напред, а персийската флота бранеше пристанището. Лагерът на Александър беше на каменистия полуостров, изпепеляван от слънцето, докато той напразно атакуваше стените.