Пол Дохърти - Дверите на ада

Говореше толкова бързо, че Мемнон не можа нищо да разбере. Оронтобат вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Мемнон — лицето на градоначалника беше пепеляво, — не е било злополука. Нападат ни!

Освободиха прислужника. Командирът от хората на Мемнон отново се появи.

— Пожарът е овладян — каза той, изтривайки саждите от лицето си.

— Проникнал ли е някой вътре?

Мъжът поклати глава.

— Не, господарю, причината за пожара са запалени стрели, минали над стените. Намерихме и това.

Той извади кожен цилиндър, какъвто използваха пратениците за писмата. Беше протрит и издраскан, а ремъкът, с който се прикрепяше на рамото на пратеника, беше избелял и оръфан. Мемнон го грабна, отвори го и извади малък свитък пергамент. Отдръпна се встрани, за да го прочете.

— Не е за мен — каза той и го подаде на Ефиалт. Тиванецът го грабна и нареди да му донесат по-близо факлата.

— Ще ти кажа какво пише — тихо каза Мемнон. — „От Александър Македонски до предателя Ефиалт от Тива. Не се перчи толкова, защото Мемнон се е продал!“

Ефиалт съдра пергамента и го хвърли на тревата. Стъпка го с пета, побеснял от гняв.

— Предизвикват ни, Мемнон. По-близо са, отколкото си мислим. Какво ще им отговорим?

— Продал се е — промърмори Оронтобат. — Това означава, че предателите са по-близо, отколкото си мислим.

Мемнон се обърна. Един от прислужниците стоеше на стъпалата и го гледаше.

— Най-добре всички да видите нещо.

Те го последваха към портика, където се беше събрал димът от пожара. Мемнон с мъка овладяваше страха си. Лицето на прислужника не допринасяше за това — беше старец с изпито лице и зачервени от недоспиване очи.

— Затворникът, наречен Евнуха, е мъртъв.

— Какво! — възкликна Оронтобат.

Последваха прислужника в двореца, забързано слязоха по стълбите и преминаха лабиринта от плесенясали тунели, който водеше към тъмниците. Когато завиха зад един ъгъл, ги посрещна шум от гласове. Пазачи и тъмничари се бяха скупчили на вратата на тъмницата, в която беше затворен Евнухът. Мемнон ги разблъска и влезе вътре. Помещението беше обзаведено удобно, приличаше повече на стая, отколкото на килия. Очевидно Евнухът се беше качил на масата, свалил шнура, с който беше препасана туниката му, завързал единия му край за куката на гредата, направил примка на другия и скочил долу. Дългото му тяло висеше отпуснато и леко се поклащаше като счупена кукла с разтворени крака, отпуснати ръце и странен ъгъл между врата и главата. Грозното му лице беше на петна, очите му гледаха невиждащо, по брадичката му се стичаше слюнка.

Мемнон подуши въздуха и се огледа — от купата за вода още се вдигаше пара.

— Свалете го! — нареди той.

Един войник хвана трупа, а друг се покачи на масата и преряза връвта. Сложиха го на пода. Мемнон коленичи до него. Тялото беше още топло. Той изщрака с пръсти. Един войник му подаде камата си и военачалникът преряза примката. Трупът леко потръпна, когато въздухът от дробовете на мъртвеца излезе от устата му.

— Мъртъв е съвсем отскоро.

Мемнон огледа главата и врата на Евнуха. Не видя никакви рани, освен моравата ивица около шията му.

— Какво стана? — попита той.

Отиде до димящата бронзова купа. Водата беше изляна и вътре имаше купчина черна пепел. Огледа килията. Всичко беше подредено — малкото походно легло беше оправено, наметка и колан висяха на стената. Едната лампа беше угаснала, но другата гореше силно. На пейка до стената имаше поднос с остатъци от храна, чаша и кана вино.

— Какво стана? — повтори Мемнон и посочи към тъмничаря с грозното лице. — Кажи, Цербер.

— Настанихме го удобно — отвърна тъмничарят, без да се страхува. Пристъпи напред и разпери безпомощноръце. — Господарю, ти ни нареди така.

— Знам — отвърна Мемнон.

— Имаше дрехи, колан, дори нож. Ние се хранехме вединия край на коридора, а пазачите — в другия. Чухме сигнала за тревога.

Мемнон кимна към войниците.

— Така е, господарю. Излязохме от коридора и се качихме по стълбите. Цербер и тъмничарите ни последваха. Някой каза, че ни нападат, миришеше наогън…

— Какво стана после?

— Върнах се долу в килията — отвърна Цербер. — Замириса ми на дим, но помислих, че е отвън. Когато погледнах през решетката, Евнухът висеше на въжето, а от купата излизаха пламъци и дим. Докато намеря ключовете и отворя вратата… — Мъжът сви рамене. — Беше твърде късно. Евнухът беше мъртъв.

Мемнон внимателно изучаваше пълното му, лукаво лице, дебелите устни и хитрите очи.