Пол Дохърти - Дверите на ада

— Защо уби жена си?

Генций се опита да скочи на крака, но Теламон, който седеше на стол пред него, го принуди да остане на мястото си. Актьорът отваряше и затваряше уста, пръстите му трепереха, очите му нервно примигваха. Той преглътна с мъка.

— Не разбирам за какво говориш — изрече той с мъка. Теламон погледна Касандра, която се беше облегнала на вратата на стаята. Потисна прозявката си и потърка лице. Беше спал много малко, но реши, че е най-добре да действа без отлагане и да се изправи срещу убиеца.

— Ти си убил жена си — повтори Теламон. — Взел си връв и си удушил Демерата.

— Не съм.

— Тогава кой го е направил?

Главата на Генций трепна. Теламон забеляза как високо на бузата му заигра мускул.

— Не си много добър лъжец — тихо добави той. — Щом ти не си убил жена си, кой го е направил?

— Някой от останалите. Може да си бил дори ти!

— И защо ми е да убивам жена ти? Едва я познавах. Същото важи за Солан, Бес или Сарпедон. Генций, ти си убиец. Изпълнен си със съжаления и угризения. Отишъл си да търсиш жена си и си я намерил в стаята на Памен да жали за мъртвия си любим. Търпението ти се е изчерпало. Не си можел да понасяш повече. Носел си връв, преметнал си я около гърлото й и си я стегнал със силните си ръце. Умряла е бързо.

Генций се опита да каже нещо, но гласът му изневери. — А после си започнал представлението, впрочем не много успешно — престорил си се, че търсиш жена си. Повикал си войника горе, минали сте от стая на стая. Той не е знаел, че ти вече си убил жена си и си скрил тялото й под леглото или зад вратата в стаята на Памен. Надникнали сте там, но било празно. После си насочил търсенето на други места. Докато войникът е претърсвал стаите, ти си се промъкнал обратно и си сложил тялото на леглото. Пазачът заел мястото си горе на стълбището, а ти си продължил да се правиш, че я търсиш. После си го помолил да те придружи и виж ти, трупът на жена ти лежал в стаята на Памен с примка около шията. Войникът бил свидетел колко отчаяно си я търсил. Вече сте били влизали в стаята на Памен, но там нямало никого. Значи убийството трябва да е станало, докато сте били някъде другаде. Разбира се, това са глупости, прилича на пиеса с нескопосан сюжет.

— Какво искаш да кажеш? — дрезгаво попита Генций.

— Никой не се е качвал горе да говори с Демерата — отвърна му Теламон. — Нямаше следи от борба. Макар и слабичка, Демерата би се борила с всекиго, който я приближи толкова, освен ако не го познава добре. Не. — Теламон замълча. — Има и друго доказателство. Измъчват те угризения. Докато преглеждах тялото, ти изглеждаше потънал в скръб, почти не на себе си. Но след като войникът разказа какво се е случило, ти отговаряше логично. Явно беше чул всичко, което е казал.

Лицето на Генций се отпусна, раменете му увиснаха.

— Защо я уби? — тихо попита Касандра.

— Защото я обичах. Демерата беше моята публика, моето вдъхновение. Всеки има своя муза, тя беше моята. — Очитена Генций се изпълниха със сълзи. — Запознахме се на празника на цветята в Атина преди 16 години. Беше дъщеря на търговец на вино. Идваше да гледа вечерните ми представления. Влюбих се в нея от пръв поглед. Нямахме деца, но тя ме придружаваше, когато пътувах от град на град, събирайки аплодисментите на знатните и на обикновените хора. — По бузите му се стичаха сълзи. — Жените ме преследваха, но аз не им обръщах внимание. Демерата също имаше обожатели. Отначало ги търпях. Смятах, че в това няма нищо лошо, но после усетих, че нещо не е наред. Млади войници, млади поети. Скоро започна да ми слага рога, но това само ме накара да я обикна още повече. Прощавах й. Тя винаги се кълнеше, че това е за последен път, че ще ми бъде вярна, че обича само мен. Смятах се за велик актьор, лекарю, но като си помисля — горчиво се изсмя Генций — Демерата ме превъзхождаше. Колко се разстройваше, когато нарушеше думата си. Бях тъжен, защото тя разби сърцето ми. Но Памен… — Той въздъхна. — Когато разбрахме, че Македонецът е спечелил битката при Граник, решихме, че ще е по-добре да оставим пътищата на настъпващите войски и да се подслоним за известно време в двора на царица Ада в крепостта Алинде. Беше хладно място, далеч от жегата и прахта, а старата царица ни посрещна с отворени обятия.

— И Демерата срещна Памен?

— Точно така. Този път беше по-различно, не беше краткотрайна връзка. — Генций с мъка сподави риданието си. — Демерата много го хареса. По това време дворът вече беше изпълнен със слухове, че Александър се придвижва на юг, че се кани да обсади Халикарнас. Че градът имал слабости в отбраната. Ръкописът на Питий се превърна в най-важното нещо за царица Ада. Солан, Бес… — Генций махна с ръка. — Тогава се запознах с всички тях.