Пол Дохърти - Дверите на ада

— Или демоните от Хадес! — отвърна актьорът.

— Ще те задържим тук — каза Теламон, — но има начин да смекчиш сърцето на царя.

Генций присви очи.

— Помниш ли вечерта, когато отиде в стаята на Памен? Беше ли тъмно?

Актьорът кимна.

— Но вътре горяха лампи.

— Да, бяха запалени три или четири, ако добре си спомням.

— Помисли си какво друго видя. Освен Памен иДемерата. Мисли, Генций.

Актьорът скръсти ръце и замря със сведена глава. Теламон чу тропот на копита от двора, викове и крясъци, но не им обърна внимание.

— Как изглеждаше стаята на Памен, Генций? Ти си актьор, имаш отлична памет. Представи си, че стоиш на вратата: тъмнината, светлината от лампите.

— Беше много подредено — отвърна Генций. — Да, точно това си помислих. Писалището беше празно, а не отрупано с ръкописи.

— Сигурен ли си?

— Да, имаше и още нещо.

Теламон овладя нетърпението си — не искаше да му подсказва.

— Дисагите на Памен бяха изправени до стената. Бяха пълни с дрехи.

— Имаше ли чувството, че той се кани да замине?

Генций рязко вдигна глава:

— Защо питаш?

— Просто предполагам. Защо Демерата — настоя Теламон — го е посетила точно онази нощ? Каза ли ти нещо?

— По-късно, когато скърбеше за него, се скарахме. Тя ми каза, че смъртта на Памен нямала значение. Дори да бил жив, никога вече нямало да го види.

— Значи е заминавал…

Теламон млъкна, дочул стъпки в коридора. На вратата се почука и Хефестион, облечен за езда, нахлу в стаята. В едната си ръка носеше боен шлем, а в другата — къс камшик.

— Привет на новия Патрокъл — изсъска Касандра, — изпратен набързо от любимия си Ахил.

Хефестион, който беше свикнал с подмятанията й, й намигна. Погледна Теламон, после Генций.

— Проблеми ли има, лекарю?

— Да — отвърна Теламон. — И сигурно са повече, щом ти си тук.

— Господарят ни вика — промърмори Касандра.

— Изпратиха ме да те заведа. Царят има нужда отсъвета ти. Иска да си близо до него.

Теламон се изправи и извика:

— Стража!

Войникът, който пазеше отвън, се появи на вратата. Теламон посочи актьора.

— Този човек ще стои затворен в стаята си — носете му там вода и храна. Придружавайте го навсякъде.

Войникът се изправи и посегна към дръжката на меча си.

— А ако се опита да избяга?

— Няма да избягам — уморено заяви Генций и се изправи на крака. — Няма къде да избягам от онова, което сторих.

Хефестион объркано погледна Теламон, който в отговор поклати глава.

— Спомняш ли си нещо друго? — попита лекарят. Генций се обърна.

— Да, последните хрипове на жена ми. — Той вдигна ръце към ушите си. — Където и да отида, непрекъснато ги чувам. — После войникът го отведе.

— Не, не ме питай какво става. — Теламон се протегна, за да разкърши гърба си. — Веднага ли трябва да тръгнем?

— Доведох коне — отвърна Хефестион. — Царят иска да знае разгадан ли е ръкописът на Питий.

Теламон го погледна учудено.

— Най-добре да тръгваме веднага — покани го Хефестион. — Царят има нужда от всички войници. Трябва да оставя тук само двама пазачи и да събера онези мързеливи негодници, които се припичат на полето.

— Какво е станало? — попита Теламон.

— Ще ти разкажа по пътя.

Малко по-късно, след като приготвиха багажа си, Теламон и Касандра, заобиколени от отряда на Хефестион, напуснаха Вилата на Кибела. Двама командири останаха да организират останалите войници. Отначало Касандра трябваше да се примири с подмятанията на спътниците си. Един приближи коня си и я дръпна за косата. В отговор тя го наруга. Хефестион изръмжа през рамо и войниците я оставиха на мира.

— Какво беше това? — попита военачалникът.

— Ще ти обясня, след като кажа на царя.

— Ами ръкописът на Питий?

— Първо ще говоря с царя — усмихна се Теламон, — а той ще ти каже.

Хефестион сложи шлема си и погледна към небето.

— Снощи имаше големи вълнения — каза той. — В града става нещо. Александър най-после видя огнените стрели.

— Огнени стрели ли? — попита Теламон.

— Да, пет или шест на фона на нощното небе. Само боговете знаят какво означава това. Александър беше полудял от радост.

Продължиха в лек галоп. Пътят стана по-оживен. Каруци караха провизии, отряди войници и разузнавачи се придвижваха към главния лагер. Изкачиха хълма и пред очите им се откри македонският лагер. Гледката беше поразяваща. Хълмистата равина беше изчезнала под море от палатки и шатри, стада коне, окопи и постове; черни стълбове дим се издигаха към обляното в слънце безоблачно небе. Уханието на зеленина беше изместено от остър мирис на дим, печено месо, конски фъшкии, кожа, пот, восък и на десетки хиляди мъже, които чакаха да се впуснат в кървава битка.