Пол Дохърти - Дверите на ада

— Стените нямат никакво слабо място, нали? — попита Теламон, загледан в почернелите следи от масло, които покриваха цялата стена под една от градските кули.

— Защо мислиш така, разчете ли ръкописа докрай?

— Не, още съм в началото.

— Няма слабости — прошепна Александър. — Обзалагам се, че тази стена е също толкова здрава, колкото която и да е друга.

Той млъкна, когато прозвуча рог. Започна зареждане на катапултите и големите лъкове сред скърцане и стонове. Скрипците се плъзгаха, мъже крещяха. Отново се чу сигнал, който отекна във въздуха.

— Стреляй! — чу се заповед.

Сред скърцане и свистене смъртоносните стрели, камъни и запалени съдове полетяха към стените или прехвърлиха укрепленията, създавайки хаос. Тараните по стената приеха това като знак да подновят блъскането, което отекваше като ритъм на безброй барабани. Редици критски стрелци в червени бойни фустанели пристъпиха напред със заредени стрели. Щитовете по укрепленията бяха отдръпнати, съдове с пламтящо масло и камъни заваляха върху дебелите кожени покривки на покривите, предпазващи тараните. Хората на Александър отвърнаха на огъня. Един пламтящ съд удари група вражески стрелци, скупчени между зъберите на парапета. Те мигновено пламнаха като факли. Едно обхванато от пламъци тяло бавно падна от стената и се удари в заслоните, преди да цамбурне в рова.

— Така е непрекъснато — промърмори Александър. — Всеки ден едно и също, макар че са ми обещали изненада. Царят подкара коня си напред, без да обръща внимание на предупрежденията на Хефестион. Теламон усети, че нещо витае във въздуха. Видя как близо до стените избухнаха пламъци — там, където удряше един от тараните. Внезапно хората в кулата изскочиха от нея и хукнаха да се прикрият зад стрелците. Лекарят удивено ги наблюдаваше.

— Гледай! — извика Александър. — Ето там! В стената над тарана, вече изоставен от македонците, се беше появила пукнатина. Тя се разширяваше, мазилката се цепеше, сякаш беше парче пергамент, чу се трясък и частта над тараните се срути сред гъсти облаци бял прах. Това беше последвано от срутване от двете й страни. Само горната част от стената, върху която се издигаха укрепленията, остана като мост във въздуха. Нови облаци прах, последвани от падащи тухли и парчета хоросан се сгромолясаха на земята, Преди и тя да се срути с оглушителен трясък. По лицето на Александър вече нямаше и следа от сънливост — той сияеше в усмивка.

Войниците, които обслужваха метателните машини, прекратиха обстрела и мощни възгласи се понесоха из македонския строй.

Известно време цареше объркване. Срутената част лежеше на земята като купчина камъни. Облаците прах все още се носеха във въздуха. От двете страни на укрепленията край нея вече нямаше никого. Когато прахът се разнесе, възгласите на македонците замряха.

— Така си и мислех! — извика Хефестион. — Издигнали са полукръгла стена! — Той показа с пръсти. — Има формата на полумесец — стена зад стената!

Теламон зърна онова, за което говореше Хефестион — стена, която приличаше досущ на онази, която бяха пробили, беше издигната отзад. Каменният полумесец не беше висок колкото външните стени, но все пак беше укрепен. Вражеските войници и стрелци вече бяха заели местата си по нея. Срутилата се стена беше унищожила кулата под нея, но Хефестион обясни, че таранът е бил спасен.

— Сега вече започва забавната част — прошепна той. — Ако атакуваме тази стена, Мемнон ще може да ни обстрелва от всички страни.

Но Александър не изглеждаше обезпокоен и нареди на командирите си да придвижат напред тараните.

— Атакувайте новата стена — каза им той. — Едва ли е толкова здрава, колкото предишната.

И като обърна коня си, той даде знак на Теламон и останалите да се върнат с него в лагера. Напуснаха бойното поле под рева на войниците, скърцането и грохота на катапултите, които подновиха зловещата си атака.

Щом стигнаха до царското ограждение, Александър позволи на Теламон да отиде при Касандра: бяха я отвели в съседната шатра, която щяха да споделят с другите царски лекари. Щом се успокои, че тя се е настанила, Теламон се върна в палатката на царя.

— Искам да довършиш работата си по ръкописа на Питий. — Александър посочи към една маса, на която лампите разпръскваха мрака.

— Защо сега? — попита Теламон. — Толкова ли е спешно?

— Искам да знам какво пише в него. Преди да завзема Халикарнас.

— Защо другите останаха във Вилата на Кибела?