Пол Дохърти - Дверите на ада

— Защото не им се доверявам. Един от тях е шпионин и убиец. Хефестион ми каза, че Демерата била убита.

— Генций е виновникът — отвърна Теламон. — Убил я е от ревност. Наредих да го пазят.

— Ще го пусна — промърмори Александър и му даде знак да седне на масата.

— Щом не им вярваш — отвърна Теламон, докато вадеше писмените си принадлежности, — защо им повери ръкописа на Питий?

— Трябваше да приема предложението за помощ от царица Ада.

— Имаше нужда от всяка помощ, която ти се предложи — съгласи се Теламон, отваряйки мастилницата. — Опитвал си да го преведеш и преди, нали?

— Разбира се! Аристандър се опита, провали се и побесня. Дадох го на Аристотел, но той заяви, че било под достойнството му. — Царят присви очи. — Не знам дали му се е видял труден или просто не му се е занимавало. Ти си забележителен човек, Теламоне.

— Не, не съм — отвърна лекарят. — Памен, писарят, когото убиха, заслужава тази похвала. Той ми предостави ключа — просто трябваше да го пъхна в ключалката.

И той разказа на Александър какво беше открил Памен. Седнал на ръба на леглото, царят внимателно го изслуша, кимайки от време на време с глава и задавайки въпроси. Щом лекарят приключи с разказа си, Александър легна, сложи ръка на очите си и си замърмори нещо.

Теламон се върна към ръкописа. Прекъсваха го непрестанно — пратеници идваха и си отиваха, командири докладваха шепнешком. Денят течеше бавно. Теламон превеждаше ред след ред. На два пъти излиза, за да подиша чист въздух и да види как е Касандра, но после се връщаше обратно. Отначало вървеше бавно, но постепенно започна да свиква и работата му се улесни; скоро разбра защо Александър толкова бързаше да открие тайната на ръкописа. Преведе още един ред и вдигна поглед.

— Вилата на Кибела — каза той. — Знаеш ли, че някога е принадлежала на самия Питий?

Александър, който се беше отпуснал на един стол с карта в скута, рязко вдигна глава.

— Сигурен ли си? — Той внимателно се вгледа в лицето на Теламон. — Явно си сигурен. — Царят се усмихна. — Какво друго пише?

— Питий не е заровил съкровището си в града, а във вилата.

Лекарят изруга и притвори очи. Различни сцени се появяваха в съзнанието му. Солан и Бес, които работят в градината, а не вътре. Сарпедон, който се грижи за растенията и копае земята, сякаш е негова. Памен, проснат през прозореца, с глава насред тъмночервен ореол от кръв. Строгите нареждания на Солан прислугата да не влиза в къщата.

— Какво има? — Александър го наблюдаваше с любопитство.

— исля, че знам кой е шпионинът и как е бил убит амен. Подведоха ни.

— Както винаги — отвърна царят.

— Ти знаеше ли?

Александър поклати глава.

— Знам само три неща, Теламоне. Първо, Питий изпрати това писмо на баща ми с копие до царица Ада. Някой от шпионите в двора й го е превел и го е дал на персите. Второ, когато чул за смъртта на баща ми и за да си отмъсти на управниците на Халикарнас, архитектът разпространил слуха, че ръкописът съдържа тайни за слабостта на стените му — каза Александър. — И преди да избяга от града, е заровил съкровището си там. Не знаех, че Вилата на Кибела е била негова.

— А третата тайна?

Царят нави картата, остави я на масата и отиде до входа на палатката. Нареди на стражите да се отдалечат, взе стол и седна до Теламон.

— Да ти кажа ли третата тайна, Теламоне? Питий изпратил вестоносец с ръкописа до баща ми. Той му съобщил нещо изключително — че слабостта на Халикарнас се крие в скалите на Ниса.

— Ниса! — възкликна Теламон.

— Да, скалистата местност на изток от града, която е лабиринт от пещери. Според Питий, в една от тях има таен проход от древни времена, който минава под полуострова и стига до града. Той пратил вест на баща ми, че е минавал през този тунел — на места бил едва метър в диаметър, другаде затрупан, но един истински войник би могъл да мине през него. Знаеш, че баща ми имаше амбицията да завладее Персия. Халикарнас е най-голямото пристанище на Егейско море. Рано или късно е трябвало да го завземе. Филип изпратил шпиони в града и те претърсили Ниса. Много от тях не се завърнали, но един успял — пратеникът на Питий, хитър мъж, който се наричаше Певецът от Ефес.

— Певецът от Ефес! — възкликна Теламон.

— Той притежаваше зорки очи и остър ум. Открил и входа, и прохода към града. Изпратих го обратно да шпионира, но не се върна — навярно е бил заловен и екзекутиран. Той ми остави груба карта. Когато пристигнах пред Халикарнас, Птолемей избра най-изявените щитоносци под командата на верни командири…