Пол Дохърти - Дверите на ада

— Не бяхме предвидили това. — Оронтобат вдигна глава. Покритите му с пръстени ръце още галеха леопарда. — Не бяхме го допускали, нали? — повтори той. — Че ще има предатели в града.

Градоначалникът се изправи и седна на лежанката до Ефиалт. Огледа помещението — стените му бяха боядисани в златисто, украсени с пурпурно-сребристи ромбове и гроздове. Същият мотив обвиваше кръглите дебели колони. Подът и таванът бяха мраморни и блестяха като стъкло, създавайки у посетителя впечатлението, че се намира между две прозрачни езера — отгоре и отдолу. Вътре беше светло — поне сто лампи светеха, поставени върху корнизите и в нишите. Мебелите бяха от акациево и сандалово дърво; имаше красиво резбовани масички, поръбени със злато и сребро, удобни меки столове. Лежанките му бяха личен подарък от Дарий — покрити с алени покривки, извезани с изправени на задните си крака сребърни лъвове.

Нима ще трябва да изгоря всичко това, помисли си Оронтобат. Сви пръсти и погледна нагоре под вежди. Мемнон го наблюдаваше с любопитство.

— Виждам, че си разстроен. Защо? — Военачалникът протегна ръце и сви пръсти. — Винаги правиш така, когато си разтревожен.

— Тревожа се — отвърна градоначалникът. — Осъзнаваш ли, че из града патрулират толкова войници, колкото имаме и по стените, Мемнон?

— Но защо! — възкликна Мемнон. — Преди десет дни градът беше наш. Сега говориш за размирици, за намерено оръжие, за нападение над наши войници.

— Кварталът на грънчарите се е превърнал в бунтовнически гарнизон! — отвърна Оронтобат. — И все пак, когато изпратим там войници, враговете ни изчезват сред намръщени погледи и ругатни.

— Можем да го обкръжим! — изръмжа Ефиалт. — Да го сравним със земята и да избием всички, които намерим. — Той се изправи и седна с разкрачени крака. — Но не е само това, нали, Оронтобат?

— Шпионите ни са навсякъде — съгласи се персиецът — из винарните, по пазарите. Подслушват разговорите. Сигурни са, че са чули македонска реч.

— Но тук има македонци — заяви Мемнон. — В Халикарнас живеят всякакви хора.

— Млади воини? — вдигна вежди Оронтобат.

— Защо не са ги арестували? — попита Ефиалт.

— Повтарям ви само какви слухове се носят. — Оронтобат се усмихна неискрено. — Възможно е — продължи той — Александър да е изпратил свои хора в града, преди да затворим портите.

— Тогава трябва да са по-малко от сто — забеляза Мемнон. — Иначе щяхме да ги забележим.

Оронтобат потри ръце.

— Ами ако…

— Какво ако? — изрева Мемнон и седна до Ефиалт.

— Ако са повече от сто? — продължи Оронтобат. — Нямаш ли известия от твоя шпионин?

Мемнон поклати глава.

— Изстреля една стрела преди Александър да атакува — отвърна той. — Предупреди ни за „заслоните“ и че ръкописът на Питий още не е разгадан. — Той сви рамене. — След това не е изпращал нищо.

— Знаеш ли кой е той?

— Ще ми се да знам. Той получи злато и обещанието ми, че ако ръкописът бъде преведен, скритото съкровище ще бъде негово. Искам да знам какво възнамерява да прави Александър. Има ли наистина слабост в някоя част на стените? Ще я открие ли? И как ние…

Дочул шум от бързи стъпки, Мемнон замлъкна. Един от помощниците му, облечен в лека броня, нахлу в залата.

— Господарю, трябва да дойдеш.

— Какво има?

— Навън в градината, господарю.

Тримата последваха войника през портика с колони и надолу по стълбите. Нощният вятър донесе мирис на изгоряло и когато се обърнаха надясно, видяха, че над дърветата се издигат пламъци. Слуги от двореца и войници вече носеха кофи с вода, икономи викаха за помощ, зазвучаха рогове, чу се звук от цимбали — беше вдигната тревога.

— Прекратете суматохата! — нареди Мемнон.

— Какво е станало? — прошепна Ефиалт.

— Там е една от летните ми къщи. В малка кипарисова горичка, много е красиво, истински рай — обясни Оронтобат. — Намира се съвсем близо до стените. Най-добре е…

— Никъде няма да ходим! — прекъсна го Мемнон. — Може да е случайност, но може да е и нещо друго!

Охраната на двореца вече се стичаше в градините; войниците се обличаха в движение и се строяваха. Личните телохранители на Мемнон забързано влязоха през вратите сред дрънчене на оръжие. Редът беше възстановен. Две редици войници, подредени във формата на подкова — гърци и перси, въоръжени с мечове, щитове и копия, охраняваха главните входове към двореца.

Един прислужник притича през тревата. Факлата в ръцете му искреше и танцуваше. Войниците го пропуснаха. Един командир взе факлата, момчето приближи и падна на колене пред Оронтобат. Заговори бързо на персийски, сочейки назад към пламъците.