Пол Дохърти - Дверите на ада

— Точно така — съгласи се Теламон. — Можеш да го разгадаеш, само ако имаш парче дърво със същите размери, около което да увиеш ивицата пергамент.

— И Памен е правел така? Затова ли открихме онзи прът и парченцата пергамент в стаята му.

— Така мисля. — Теламон продължи напред. — А ние ги изхвърлихме. Предполагам, че убиецът на Памен е знаел за метода „скютале“ и така е разбрал, че е шпионин. Убил го е, но е използвал същия начин, за да се свързва с господарите си в Халикарнас.

— Ами ръкописът на Питий?

— Мисля, че ръкописът на Питий не е онова, което Александър твърди — каза лекарят. — Тази вечер ще се опитам да разкрия тайната му. Не — той вдигна ръка. — Не ме поздравявай. На Памен дължим разкриването на ключа.

— Затова ли са го убили?

— Вероятно.

— И убиецът му сега предупреждава Мемнон за всеки наш ход?

— Определено — промърмори Теламон. — Шпионинът, който е и убиец, е използвал метода „скютале“, за да съобщи на Мемнон, че Александър ще отседне във вилата. Това може да стане лесно, като се остави парче пергамент под някой камък или в хралупа на дърво. Оттам го взима вестоносец, който не може да го разчете.

— И е оставил съобщения при трупа на Памен, защото е бил убеден, че ще го вземат?

— Да, така мисля.

— И изненадващата атака на Александър? — попита Касандра. — Затова ти разпитваше критянина, нали?

— Разглеждах проблемите от погрешна страна — отвърна Теламон. — Мислех си за това как може да бъде закрепен дебел свитък пергамент на края на стрелата. Но при метода „скютале“ пергаментът е нарязан на ивици. Шпионинът го увива около стрелата. Преоблича се като критски стрелец, после я изстрелва и съобщението е изпратено. Говоря за ивица пергамент, не по-дълга от метър. Кой по време на битка ще я забележи освен Мемнон, който я очаква?

— Разбира се, но мисля, че за едно нещо грешиш, Теламоне! Стрелата е била изстреляна през нощта, преди Александър да нападне.

Лекарят се съгласи. Те продължиха бавно пътя си, спирайки от време на време, докато Теламон обясняваше как шпионинът е убил критския стрелец, взел е лъка и стрелата му и е използвал същото оръжие срещу него в овощната градина.

— Ако знаех кой е — изсъска Касандра в мрака, — щях да му прережа гърлото или да отровя храната му. Сигурно е някой от писарите! Разговарях с войника, който е помагал на Генций да търси Демерата: той каза, че Сарпедон бил вътре, когато са те нападнали. Но писарите са били в градината. Каква изобретателност — продължи тя. — Змии, стрели, тайни съобщения.

— Не е толкова изненадващо — отвърна Теламон. — За новите изобретения бързо се разчува из цяла Гърция — за постиженията на някой строител или лекар. Гледала ли си комедията на Аристофан „Облаците“?

— Да, в Тива.

— Помниш ли момента, когато Сократ спори сприятеля си за един случай в съда?

— Да.

— Приятелят му казва: „Ще вземе парче стъкло и ще го използва като огледало, за да привлече лъчите на слънцето и да стопи восъчната табличка с призовката.“

— Да — отвърна Касандра. — Когато Александър обсади Тива, един от архонтите предложи да издигнем огромни огледала по стените, за да съберем лъчите на слънцето и да подпалим обсадните машини.

— И защо не го направиха?

— Някой попита какво ще стане, ако денят е облачен. Теламон се разсмя и понечи да продължи напред, но Касандра го хвана за ръката.

— Знам, че убиецът иска да се отърве от теб. Задаваш прекалено много въпроси. Но защо бедната Демерата?

— А, да, бедната Демерата! Трябва да поговоря с Генций за нея!

Те влязоха в двора. Останалите гости се бяха събрали в залата за пиршества, където Генций беше поръчал погребално угощение. Теламон и Касандра постояха там известно време. Сарпедон изпя тъжна песен. Генций отново рецитира — прекрасна поема от Сафо. Бес изпя погребална песен. Поднесоха вино. Теламон си спомни какво му предстои, извини се и се върна в стаята си. Взе ръкописа на Питий и започна да го разучава, като си водеше записки.

Касандра също се качи и го заговори. Теламон отговаряше с междуметия и неясни забележки. Тя обяви, че е изтощена и си легна. Лекарят продължи да работи. От време на време спираше, отиваше до прозореца и поглеждаше навън. Небето беше обсипано със звезди, вятърът разлюляваше дърветата. Той си спомни погребалната клада и скръбните думи на Генций, и сърцето му замря. На нея можеше да лежи и неговият труп, а не този на Демерата. Върна се към писането, но не можеше да се съсредоточи. Взе историята на Херодот, която Солан му беше дал — хубав препис, направен от някой учен писар.