Пол Дохърти - Дверите на ада

Той изскочи измежду дърветата и падна на колене. Касандра се спусна към него.

— Какво става?

Той успя да се изправи и посочи към дърветата.

— Убиец, там!

— Кой? — зяпна от учудване Касандра.

— Не, не отивай натам — предупреди я Теламон. — Който и да е, той е въоръжен с лък и стрели. Кълна се в Аполон, бих искал да знам кой е! — Отново прозвуча бойният рог.

— Какво е станало?

— Не знам — отвърна Касандра. — Дойдох да те търся, има някаква суматоха във вилата.

Теламон забрави неволите си и те тръгнаха през градината към вилата. Сарпедон беше там и сякаш не беше излизал. Теламон се зачуди дали убиецът още бродеше в овощната градина. Спартанецът стоеше в подножието на стълбите и гледаше нагоре. Един войник изтрополи надолу.

— Къде са другите? — попита Теламон. Войникът го погледна неразбиращо.

— Не знам, господарю.

Лекарят го раздруса за рамото и посочи рога, увиснал на каишка около врата му.

— Ти вдигна тревога. Защо?

Ужасен стон проехтя от галерията над тях. Бес, Солан и Херол се появиха на входа, стиснали парчета пергамент в изцапаните си с мастило пръсти.

— Бяхме в градината.

— Заедно или поотделно? — отсече Теламон.

— Винаги работим поотделно — заяви Солан. Теламон вече беше тръгнал по стълбите. Стенанията бяха сърцераздирателни. Стигна галерията и забърза по нея. Вратата към стаята на Памен беше отворена. Генций беше коленичил на пода до леглото, на което лежеше Демерата със стегната около шията връв. Актьорът беше толкова потънал в скръбта и болката си; скрил лице в ръцете си, той се олюляваше напред-назад. Теламон огледа трупа: лицето на Демерата беше синьочерно, очите бяха изскочили, езикът стиснат между зъбите. Докосна тялото. Вече изстиваше.

— Какво е станало? — Теламон погледна през рамо към войника.

— Аз пазя вилата, господарю. Стоях на горната площадка на стълбата.

Теламон го огледа внимателно: носеше изтъркана кожена туника и бойни ботуши, рошава коса обграждаше мургавото му лице.

— От коя част си? — попита лекарят.

— От агрианската пехота — отвърна младежът. — Наричат ни „Биковете“. Останалата част от отряда е по-нагоре по пътя, в полето.

Генций продължаваше да стене, без да забелязва влезлите в стаята.

— Кажи ми какво стана — нареди Теламон.

— Качи се горе да търси жена си — отвърна войникът.

— Откога си дежурен?

— От скоро. Обикалях, понякога горе, понякога долу. Той изглеждаше разтревожен, затова дойдох с него. Първо претърсихме тяхната стая, но там нямаше никого. — Войникът сви рамене. — Слязох долу и той ми каза да гледам за нея. След малко се върна. Още не беше открил жена си. Претърсихме другите стаи, отворихме вратата на тази и тя лежеше там удушена, затова вдигнах тревога.

— Ами останалите? — мрачно се обърна Теламон.

— Бях в градината — отвърна Сарпедон. Той посочи пръстта по туниката си. — Върнах се преди малко, останалите чакаха вън.

— Генций, какво стана? — Лекарят внимателно отдръпна ръцете на актьора от лицето му. Генций го погледна с израз на безумна мъка.

— Репетирах репликите на Креон. Тя трябваше да бъде Антигона. Отидох в кухнята за хляб и мед. — Той посочи устата си. — Заради гърлото. Когато се върнах…

— Къде бяхте?

— В залата за пиршества. Когато се върнах, нея я нямаше. Започнах да я търся. Както каза войникът, никъде я нямаше. Качих се горе. Отначало не смеех да надничам в другите стаи, но вратата на Памен беше отворена. Погледнах, но нея я нямаше. Слязох долу, после пак се качих. Претърсихме отново къщата, открихме я и той вдигна тревога.

— Значи сте погледнали два пъти в стаята на Памен?

— Да. Първият път беше празна — каза войникът. — После се върнахме, отново погледнахме и този път я видяхме.

Генций погледна трупа на жена си и избухна в сълзи. Теламон внимателно покри с платно лицето на мъртвата.

— Мисля, че е най-добре да излезем — каза той. — Генций, Касандра ще се погрижи за трупа на жена ти. В тази жега погребалната клада трябва да бъде готова още довечера.

„И ни на тебе, нито на безсмъртните е дадено това, но ти насилничиш! Затуй ме дебнат зорко отмъстителки за ад, за горни богове — Еринии, и те ще ти платят според делата ти.“

Застанал до погребалната клада, Генций рецитираше мрачните думи на Тирезий, слепият прорицател от Тива от пиесата „Антигона“ на Софокъл. Теламон, Касандра и останалите стояха зад него. Погребалната клада, издигната от войниците, беше два метра висока. Върху нея лежеше трупът на Демерата, със сребърна монета между устните, с която да плати на Харон — лодкарят, който щеше да я преведе до царството на сенките. В ръцете й имаше парчета хляб, за да нахрани Цербер — кучето, което пазеше мрачния Хадес. Генций взе чаша вино, отпи и изля остатъка върху кладата. Падаше мрак, беше онзи странен час на здрача между деня и нощта, когато небето става зловещо синьо. Теламон имаше чувството, че гледа пиеса. Генций изсипа малко масло върху кладата, взе главня и я хвърли отгоре. Пламъците подхванаха подпалките, отначало бавно, но постепенно се разпалиха от вятъра, достигнаха маслото и цялата клада се превърна в огнен език, който с рев се издигна към смрачаващото се небе. Последван от останалите, Генций хвърляше шепи благовония в пламъците. Постояха, колкото изискваше ритуалът и когато пламъците се укротиха, се отправиха обратно към вилата. Теламон хвана ръката на Касандра.