Пол Дохърти - Дверите на ада

— Какво искаш да кажеш? — попита лекарят.

— Прочете историята от Херодот и други описания на това как различни военачалници са писали тайните си съобщения — усмихна се неискрено Солан, — но нищо не се получи. Изглеждаше толкова объркан, колкото бяхме и ние.

— Но ти си главният писар на царица Ада?

— Да — сприхаво каза Солан.

— Слушайте — Теламон бръсна трохите от туниката си, — всички вие сте умни хора.

— О, благодарим ти.

Лекарят пропусна край ушите си сарказма на Солан.

— Знаем, че Памен е бил шпионин, персийски маг. Не е чудно, че е бил толкова способен. Хрумвало ли ви е някога, че той може да знае повече за ръкописа на Питий, отколкото ви е казвал?

Усмивката изчезна от лицето на Солан.

— Не го казваш за първи път — обвиняващо каза той.

— И пак ще го повторя. Нещо повече, откъде да знаем, че Памен не ви е подвел умишлено, че не ви е объркал, за да не стигнете доникъде?

— Искаш да кажеш…! — възкликна Бес.

— Искам да кажа, че Памен е водил двойнствен живот. Пред хората той е бил обичаният и доверен писар на царица Ада, объркан също като вас от загадъчния ръкопис. Но тайно е бил персийски шпионин, който е работел, за да го разчете за господарите си от Персеполис.

— Възможно е — призна Сарпедон.

— Беше ли някой от вас негов приятел?

— Той беше приятен човек — отвърна Бес. — Ядеше и пиеше с нас, но иначе беше потаен.

— И това не ни се струваше странно — добави Сарпедон. — Всички в двореца знаеха, че царица Ада ще възнагради богато онзи, който разкрие тайната на ръкописа.

— Колко копия са направени от него?

Солан се опитваше да изтрие мастилените петна по пръстите си.

— Питий е написал в ръкописа как е построил стените на Халикарнас. Дал го на царица Ада. Разбира се, че са правени копия от него.

— Може ли едно от тях да е било пратено на Македонеца?

— Разбира се. Бог знае колко копия съществуват. — Солан направи пауза. — Всъщност, никой не се интересуваше много от него. Кой е допускал, че Халикарнас ще бъде обсаден от македонската войска?

— Значи хората са били по-заинтересовани от съкровището? — обади се Касандра. Солан я погледна бегло.

— Аз продължавам да мисля — меко каза Бес, — че смъртта на Памен може би е била злополука.

— А аз не — отвърна Теламон и се изправи.

— Сега можем ли да си вървим? — попита. Солан. — Александър ще изпрати хора, които да проверят докъде сме стигнали.

— А стигнахте ли донякъде?

Въпросът му беше посрещнат с безизразни погледи. Лекарят вдигна ръка.

— Тогава най-добре се връщайте на работа.

Той прекоси градината, мина покрай входа на двора и продължи по пътя. Късният следобед беше топъл, птиците кръжаха ниско, гущери се приличаха върху каменните стени. Теламон спря, когато една змия пропълзя през тревата и изчезна в гъстите храсти. Продължи напред. Спря, за да разгледа няколко диви цветя, набра букет, вдъхна аромата им и бързо погледна назад. Никой не го преследваше. Стигна до входа на вилата, където бяха разпнати двамата перси. Земята все още беше овъглена от погребалната клада, макар че в съответствие с обичая пепелта на изгорените беше разпръсната на вятъра. Лагерът на копиеносците и критските стрелци се намираше на близката ливада: като истински войници, те не можеха да повярват на късмета си да бъдат изтеглени от битката и да мързелуват, да ядат и пият сред гъстата трева. Бяха издигнали палатките и паянтови навеси от клони. Въздухът миришеше на конски фъшкии, изгорено дърво и печено месо. Войниците се разхождаха по туники, ядяха, пиеха или играеха зарове. Един командир се приближи забързано и се извини за бъркотията.

— Не съм дошъл да ви инспектирам — каза им Теламон, — но искам да поговоря с най-добрия ви стрелец.

Командирът, който се опитваше да скрие меха с вино, побърза да се отдалечи. Върна се с млад мъж, облечен в къс кожен елек и ленена фустанела; колчан стрели висеше през рамото му, а в ръка носеше мощния сглобяем лък, с който бяха известни сънародниците му.

— Говориш ли гръцки?

— Така добре, както и ти. — Слабото лице на критянина разцъфна в усмивка.

Теламон забеляза колко дълги и силни бяха ръцете му. На китките си имаше кожени ленти, а малки платнени калъфчета предпазваха пръстите на лявата му ръка. Критянинът проследи погледа му.

— Така се предпазвам — обясни той. — Иначе мазолите се разраняват непрекъснато. Искал си да ме питаш нещо.

— Да ви оставя ли? — попита офицерът.

Теламон кимна, отвори кесията си и извади сребърна монета.