Пол Дохърти - Дверите на ада

— Аз не убивам хора — възрази критянинът мрачно, макар сближените му очи да бяха приковани върху среброто както на ястреб върху тлъста плячка.

— Не искам да убиваш никого — успокои го Теламон. — Аз съм лекарят на царя.

— Знам кой си. — Критянинът го погледна в очите. — Твоя е онази червенокоса прислужница, която задяваме с приятелите ми. Ти не предпочиташ мъжете, защо тогава предлагаш на критски стрелец сребро?

— Искам да огледам лъка ти.

— Той е свещен.

— Затова ти плащам.

Критянинът грабна монетата и му подаде лъка. Теламон го разгледа с любопитство. Беше направен от няколко парчета дърво и здрава тетива.

— Прави се от дрян и ясен — обясни критянинът. — Стрелите също. Могат да бъдат с гладко или назъбено острие, както предпочиташ. Тетивата е от черво, но можеш да използваш и връв. Перата от лешояди са най-подходящи за стрелите.

Стрелецът подаде на Теламон и една от тях. Лекарят я зареди и вдигна лъка, сякаш се канеше да стреля във въздуха. Беше несръчен и си спомни как Клит го мъмреше по време на ученията в Миеза.

— Не те бива много, а? — Критянинът взе лъка и стрелата. — По-трудно е, отколкото си мислиш.

Той зареди стрелата и с два пръста на лявата си ръка опъна лъка. Блестящото острие сочеше право към гърдите на Теламон.

— На това разстояние — промърмори критянинът — ще те пронижа.

— А ако бягам?

— Ще трябва да тичаш по-бързо от вятъра! В ясен и безветрен ден — продължи стрелецът — мога да те сваля на двеста метра разстояние. — Той свали лъка. — Гледа ли как стреляхме срещу защитниците на Халикарнас?

— Точно това исках да те попитам. Да се срещнем извън лагера. — Теламон посочи зад гърба си. — На входа на вилата. Кажи на командира си да ти даде няколко парчета пергамент.

Критянинът изглеждаше озадачен.

— Ти взе парите — обясни Теламон. — Искам да пратя съобщение.

Той излезе от лагера и седна край входа на вилата, загледан в прашния път. Спомни си стрелците при обсадата — гъвкави, бързоподвижни фигури, които пускаха стрела след стрела, а те изпълваха въздуха като черен дъжд. Чу някакъв шум. Критянинът беше обул сандали и носеше лъка, както и няколко късчета мазен пергамент.

— Беше ли при обсадата? — попита Теламон, докато се изправяше.

— Да, имах късмет да се отърва.

— Би ли могъл да пратиш стрела зад стените?

— Разбира се: почти нямаше вятър и колкото повече се приближавахме, толкова по-лесно ставаше. Ако събереш накуп много стрелци — заяви критянинът — и се целиш в определено място със сигурност ще улучиш някого или нещо.

Теламон си спомни, че Александър стоял навън и гледал нощното небе.

— Ами запалена стрела?

— Това е лесно — отвърна стрелецът и извади стрела от колчана си. — Слагаш малко катран близо до върха, зареждаш, палиш стрелата и я изстрелваш колкото се може по-бързо.

— Няма ли да се подпали дървото?

— Не веднага, първо трябва да изгори катранът. Но можеш да избереш по-дълга стрела.

— Покажи ми.

Критянинът зареди стрелата и наведе върха й, все едно го палеше.

— Сега острието гори. — Той бързо вдигна лъка, дръпна тетивата към ухото си и я отпусна. Теламон едва видя как тя изчезна в небето.

— В тъмна нощ — обясни критянинът — ще я видиш съвсем ясно. Когато започне да пада, пламъкът се увеличава.

— А ако трябва да пратиш съобщение? Критянинът извади друга стрела от колчана.

— Къде ще сложиш пергамента?

— В двата края на стрелата, но не трябва да бъде много. Ще ти покажа. — Той се наведе, взе парче пергамент и го уви около стрелата, после извади парче връв от кесията си и го привърза стегнато. — Гледай сега какво ще стане.

Отново зареди и пусна стрелата по посока на дърветата. Този път тя се заби надолу.

— Разбираш ли за какво говоря? — Критянинът извади нова стрела. — Тялото й е идеално балансирано. — Той потупа черните пера от лешояд. — С перата и с острието. Ако сложиш тежест в единия край, няма да може да лети.

Като забеляза разочарованието по лицето на Теламон, той добави.

— Става дума за стрелеца, който беше убит, нали? Онзи, на когото са счупили главата и откраднали оръжието? Из целия лагер се говори за това.

— Познаваше ли го?

— Беше от моето село, близо до древния дворец в Кносос.

— Защо е бил сам насред полето?

— По същата причина, поради която ще бъда и аз, след като приключим. Не ти ли омръзва осоленото месо, сушените плодове и миризливата риба? Ловувал е.

— Някой трябва да го е издебнал.