Пол Дохърти - Дверите на ада

Теламон огледа трапезарията. Искаше да се увери, че никой не ги подслушва. Приятелят на Александър Хефестион беше заспал дълбоко на лежанката вляво от царя, както и Птолемей — само след две чаши вино. В ръката си още стискаше парче палачинка. Останалите гости, включително Солан и писарите, бърбореха помежду си. Готвачът стоеше на входа и тъжно гледаше царя. Александър се обърна и го забеляза.

— Какво му е на този човек? — попита той.

— Ти почти не яде — отвърна Теламон тихо. — Обиждаш го. Канеше се да ти приготви ястие от змиорка.

— Стомахът ми ври като гърне на огън. Но ти си прав.

— Александър вдигна чаша към готвача. — Чудесни гозби! — извика той, надвиквайки всички разговори. — Не успях да им се насладя, както трябва, но вината е моя, а не твоя. Подарявам ти тази чаша в знак на благодарност.

Готвачът се поклони и се оттегли. Войник от полка на Сребърните щитове, елитен пехотински отряд, затвори вратата след него и се върна на поста си з сенките. Той и другарите му бяха заобиколили пируващите, мълчаливи като статуи, сложили ръце на дръжките на мечовете, втренчили очи в господаря си. Други войници от отряда обикаляха из галериите и коридорите или седяха под акациите, смокините и палмите. Музикантите се бяха оттеглили, отчаяни от безплодните си усилия. Царят едва ги беше забелязал — беше прошепнал на Сарпедон, разположил се на отсрещната кушетка, че иска спокойствие и тишина.

— Злополука или убийство? — повтори Александър.

— Ще ти кажа след малко — подразни го Теламон. Царят смръщи вежди — знак, че е ядосан. Теламон си обеща наум да бъде предпазлив. Поблагодари на боговете, че Касандра не беше поканена. Понякога на Александър му беше трудно да понася саркастичните й забележки.

— Искам да знам — настоя Теламон — защо толкова си се разбързал. Колко души си довел със себе си?

— Не много.

— Можеха да те причакат.

— Няма да го направят.

— Откъде си толкова сигурен?

— Майка ми каза, че ще стана най-големият завоевател на света — усмихна се Александър. — Докато стигна края на света, животът ми е в ръцете на боговете.

— Вярваш ли на Олимпиада?

— Страхувам се от нея. — Александър отпи от чашата.

— Едва ли ще й е приятно, че си си намерил нова майка.

Александър отметна глава и се разсмя.

— Говориш за царица Ада? Гениален ход, нали? Сега съм неин законен наследник. Градовете и селата, които са й верни, ме посрещнаха със златни корони и венци. Олимпиада ще разбере защо съм го направил. Тя знае, че е единствена. — Царят сниши глас. — И слава на боговете за това!

— Още ли настояваш да тръгнем утре рано?

— Призори — отвърна Александър. — Искам да наблюдавам лично отбраната на Халикарнас.

— Това също е опасно.

— Целият живот е опасен! — отсече Александър и посочи подносите. — Яденето може да е отровно, рибя кост може да заседне в гърлото ми.

— А останалата част от войската?

— На половин ден път след нас. — Александър затвори очи. — Оставих Парменион за командир. Старата лисица ще ги гони дотук с острия си език като с камшик.

Теламон отмести поглед. Представи си Парменион с обгоряло лице и сивобяла коса да язди покрай редиците потни мъже, подканвайки ги да бързат. Облаци прах се вдигат около отрядите, които реват мръсни песни. Командири крещят заповеди, надвиквайки звука на тръбите. Като ято скакалци войската опустошава запасите на провинцията и пресушава потоците и кладенците й под тропота на каруци и шума от копитата на конницата.

— Мемнон ще те очаква.

— И аз очаквам да се срещна с него. Този път го пипнах.

— Той си мисли обратното.

— Така е. — Александър взе една маслина и внимателно я захапа. — Видях всички карти. Обсадните ми машини са още в морето.

— И какво ще направиш? Ще прескочиш стените на Халикарнас? Ще ти поникнат криле като на Икар и ще полетиш към слънцето?

Александър приближи лицето си до това на Теламон; дъхът му миришеше на вино, долавяше се специфичния аромат на кожата му, въпреки прахта и потта. Беше небръснат, златисточервената му брада проблясваше под светлината на лампите, а косата му беше отметната назад — несресана и ненамазана с благовонни масла. Лекарят посочи чашата му.

— Нали няма да пиеш твърде много?

— „Нали няма да пиеш твърде много?“ — имитира го Александър. — Тревожа се за теб, Теламоне. Или по-скоро ти се чудя — добави той. — Не ми вярваш, нали? Мислиш, че само си маршируваме напред-назад. Погледни картите си! — изсъска царят. — Когато Халикарнас падне, всички пристанища по Егейско море ще бъдат мои. Персите може да плават наоколо като сухи листа по повърхността на езеро, докато аз нанеса удара си право в целта.