Пол Дохърти - Дверите на ада

— Именно. Той работеше по ръкописа на Питий.

— Както и Аристандър. — Александър се разсмя. — Освен когато се оплаква от хремата си. Един мошеник по прякор Евнуха, който се занимава с подправяне на пропуски и разрешителни, му предложи помощта си. Но преди да падне в нежните ръце на хубавците на Аристандър, избяга от лагера. Вероятно сега работи за Мемнон в Халикарнас.

— Добър ли е? — попита Теламон.

— Колкото повече научавам за него, толкова повече ми се иска Аристандър да не се беше надувал толкова. Много умел фалшификатор. За да заловиш хитреца, ти трябва хитрец. Затова имам нужда от теб, Теламоне. — Александър млъкна и отпи от чашата си. — Бил ли е Памен близо до разчитането на тайнописа?

— Сарпедон много го уважаваше, както и Бес — отвърна лекарят. — Прегледах ръкописите на Памен. Имаше нещо странно в стаята му — Теламон замислено прехапа устни, — но не мога да се сетя какво. Всичко беше подредено. Намерих една восъчна табличка в дървена рамка. Спомних си една история от Херодот — как спартанците били предупредени за предстоящото нашествие на Ксеркс. Съобщението не било написано върху восъка, а върху кутията под него.

— Значи си открил нещо?

— Да, открих. „Епсилон“ и „пенте“.

— Гръцката буква „е“ и числото 5! — възкликна Александър.

— И още нещо: няколко стиха от „Антигона“ на Софокъл. „Не можем да познаваме“ — Теламон замълча. — Да, така беше. „Не можем да познаваме у всекиго…“

— „Душа, сърце и ум преди в законите и във властта да е доказал опитност“ — довърши Александър цитата. — Не бих могъл да се опиша по-добре.

— Намерих този цитат, написан на парче пергамент — обясни Теламон. — Памен беше оградил буквата „е“ във всяка дума. — Той сви рамене. Повече от това не знам. Открих един прът, няколко парченца пергамент и нищо друго.

— Правилно ли чух, че цитирате Софокъл? — извика Генций.

Теламон вдигна поглед. Трябваше да запомни това. Генций имаше по-остър слух, отколкото беше допускал. Или можеше да чете по устните? Лекарят познаваше актьори, които владееха това изкуство. Беше ли следил Генций разговора им?

Междувременно Александър беше взел чепка грозде и хвърляше зърна в отворената уста на Птолемей. При вратата настъпи суматоха, после Сарпедон забързано влезе.

— Предупредих командира на стражата — прошепна той на Теламон.

— Какво има? — обърна се Александър.

— Господарю, най-добре стой, където си — прошепна Сарпедон. — Може да не съм разбрал добре. Не искам да ми се смеят като на дете, уплашено от нощните звуци.

Теламон стана от лежанката и последва спартанеца навън. В коридора беше студено, имаше отворени врати. Войниците слагаха ризниците си и взимаха щитовете. Сиви кожени фустанели се препасваха с пурпурни пояси, отличителният белег на отряда. Шлемовете им бяха беотийски и предпазваха ушите и основата на врата. Един войник проверяваше мечовете и коланите.

Вратата към външния двор беше отворена. Един набит мъж нахлу вътре. Косата, мустаците и брадата му бяха късо подстригани, главата — квадратна, лицето му приличаше на сбръчкана дюля. На лицето му имаше голям белег, който минаваше на милиметри от дясното око и стигаше чак под ухото. Носеше кожена ризница и бойни ботуши, дебелото му черно наметало, подплатена с меча кожа подсказваше, че това е Черния Клит, личният телохранител на Александър.

Грозното му лице беше сънливо, в една ръка държеше кана вино, в другата — недоядена пилешка кълка. Той се огледа и виждащото му око съзря Теламон.

— Какво става, лекарю? Започна ли пиршеството?

— Даже свърши — отвърна Теламон. — Ти пристигна, хвърли юздите на коняря, после взе тази кана и месо от кухнята. В следващия миг вече хъркаше по гръб в една от конюшните.

— Каква е тази суматоха? — Клит остави каната и кълката на една маса. Сарпедон се приближи: Клит го позна и стисна ръката му. — Няма ли да млъкнете! — извика той на войниците, които още се приготвяха.

Те се смълчаха като мишки, видели котка. Един прислужник дотича с бойния колан на Клит. Телохранителят бързо го препаса. Сарпедон направи на него и на Теламон знак да го последват на обления от лунна светлина двор. Лекарят се вгледа в мрака. Портите бяха отворени, а зад тях се виждаха тъмните и тихи градини. Сарпедон пристъпваше от крак на крак и се взираше в нощта, сякаш можеше да види нещо. Откъм къщата долетя звук от тичащи стъпки, дочуха се заповеди.

— Какво става? — попита Клит, олюлявайки се застрашително.