Пол Дохърти - Дверите на ада

— Защо не го направиш веднага? — попита Теламон. Царят въздъхна и се отпусна на лежанката.

— Можеш да заобиколиш града — продължи Теламон. — Или има нещо друго, Александре? Ти спечели голямата си битка при Граник. Да не би да се опитваш да надминеш баща си Филип? Човекът, който се прочу с обсадите си? Да не би да искаш да покажеш на света, че колкото и да е здрава една крепост, тя не може да устои на Александър Македонски?

Царят изплю костилката от маслината на дланта си и се избърса с една кърпа.

— Явно си решил да се скараме. Зададох ти въпрос, Теламон, а ти не ми отговори.

— Искам само да знам причината — заяви лекарят, — поради която ще заседнеш пред Халикарнас.

— Нужно ми е пристанището.

— Не е вярно. Дори да превземеш града, Мемнон може да се изтегли в една от близките крепости, а персийската флота може да остане там. Чудя се само…

Александър го погледна и намигна.

— Халикарнас… — започна той. — Защо Сарпедон носи ръкавици?

Теламон му обясни.

— Точно като баща ти, нали, лекарю? — подразни го Александър. — Напусна войската ми, за да стане градинар.

— Умори се от убийствата и кръвопролитията.

— С много войници става така. — Александър вдигна чаша за наздравица към Сарпедон, който стана и тръгна към вратата.

— Какво щеше да кажеш? — попита Теламон.

— Халикарнас е голям град. Зад стените му се намира прекрасният Мавзолей. Халикарнас има най-добрата отбрана в западната част на персийската империя. Прав си, лекарю. Ако го превзема, въпреки всичко, това ще бъде по-полезно от каквато и да е победа по вода или суша. Така светът ще разбере, че никоя крепост не може да ми устои.

— И баща ти ли?

— Филип е в Хадес — промърмори Александър. — И бих предпочел да си остане там, вместо да смущава сънищата ми.

— Още ли имаш кошмари?

Александър кимна.

— Виждам как Филип влиза в амфитеатъра — пратениците от всички краища на Елада чакат да го поздравят. Убиецът Павзаний се затичва напред с нож в ръката. Виждам го да удря. Не знам дали да предупредя баща си или да окуража убиеца.

— Говорил ли си за това с Хефестион?

— Не. — Александър беше потънал в мислите си. — Но говоря със себе си: аз ли убих баща си? — Той се почука по слепоочието. — Помниш ли, когато бяхме момчета и учехме в горичките на Миеза, в академията на Аристотел? Когато не боядисваше ноктите си, великият философ говореше за душата и волята. Той твърдеше, че ние, човешките същества, се мотивираме и действаме на различни нива. Ние сме онова, което мислим, че сме. Ние сме онова, което искаме другите да мислят, че сме. И най-накрая, ние сме онова, което наистина сме. Дали наистина съм желал смъртта на Филип? Дали тайно съм приветствал убиеца? Беше ли Филип мой баща? Или Олимпиада е права и аз съм бил заченат от бог?

— Ти си син на Филип, Александре. Не си виновен за убийството му, макар майка ти да има вина. Филип е твой баща. Ти си наследил неговия гений.

Александър присви очи.

— Може би си дори по-велик — продължи Теламон, — но в какво, не съм сигурен.

Александър се разсмя и посочи към Генций и Демерата, които се целуваха.

— С нетърпение чакам да го чуя. Но не тази вечер — добави той уморено.

— Къде са Аристандър и хубавците от Хора?

— Имам новини за теб. — Александър отново се засмя. — Трябваше да оставя Аристандър с войската, защото не се чувстваше добре.

— Надявам се, че не е преструвка.

— Иска да те види, защото е настинал. Вярва само на теб и разгони другите лекари — Клеон, Пердикъл и Никий. Каза, че не иска да докосват носа или ушите му. А сега, Теламоне, кажи ми: злополука или убийство беше смъртта на Памен?

— Би могло да е убийство. Памен е бил сам в стаята.

— Така наречената Стая на призраците?

— Да, дъските й скърцат като на кораб в безветрие. Тази сутрин Памен станал рано. Отишъл в кухнята, където хапнал хляб, сирене и грозде. После се върнал към работата си. Прислугата си вършела работата. Готвачът и помощниците му били заети в кухнята Знаеха, че ще идваш, което означава, че и всички персийски шпиони го знаят.

Александър махна пренебрежително с ръка.

— Аз бях в градината с Касандра… — Как е тя?

— Любяща и нежна, както винаги. Царят се усмихна.

— Сарпедон се грижеше за цветята. Влезе в къщата само веднъж, за да пийне малко разредено вино. После се събрахме в стаята за тъкане, за да обсъдим напредъка си. Срещата продължи съвсем кратко — добави сухо лекарят. — Според Бес, Памен се разхождал напред-назад из стаята, когато той тръгнал за срещата.