Пол Дохърти - Дверите на ада

— Отначало си помислих, че е измамник — беше признал той. После им разказа какво беше научил: че Александър ще пристигне във Вилата на Кибела, придружаван от малък отряд. Оронтобат се беше поколебал, докато Мемнон не беше съобщил, че в момента трупът на писаря лежи в една постройка на двора и че в неговия покров може да бъде открит тайният дневник на Памен. В този миг усмивката беше изчезнала от лицето на персийския градоначалник, но във възбудата си Мемнон не го беше забелязал.

— Моят шпионин настоя, че трупът и дневникът трябва да бъдат взети. Трябва да изпратим опитни войници.

— Да, да — бързо се беше съгласил Оронтобат. — И трупът, и дневникът.

После персиецът се замисли, чешеше се по бузите и дърпаше брадата си. Най-накрая Мемнон го беше попитал какво има.

— Памен — беше въздъхнал Оронтобат — беше шпионинът на Митра в двора на царица Ада.

— Какво? — беше изръмжал Мемнон.

— Не знам кой е шпионинът, с който ти си разговарял, но изглежда знае много. Както казах, и трупът, и дневникът трябва да бъдат донесени тук. Ще се погрижа за това.

Обичайното добро настроение на градоначалника се беше възвърнало. Ефиалт знаеше, че неговите шпиони от града му бяха донесли добри новини. Оронтобат беше решил да организира празненство, на което готвачите му бяха надминали себе си.

Ефиалт и Мемнон бяха смаяни от самодоволния вид на градоначалника. Непрекъснато се усмихваше, сякаш на някаква известна само на него шега. Оронтобат напълни отново чашата си и я хвана за двете сребърни дръжки.

— Имам подарък за теб, Мемнон. — Той отпи. — Не си единственият, който има тайни.

— Да не е още някоя танцьорка! — изсумтя Мемнон. — Хиляда пъти съм ти казвал, Оронтобат, че за мен има само една жена.

— Знам — прекъсна го Оронтобат. — Красивата Барсина. Не, не е момиче, Той прокара пръсти по чашата си. — Не е нито меч, нито съкровище, а един евнух. Всъщност не евнух, а Евнухът.

Градоначалникът се изсмя на изненадата им. Остави чашата на земята, излегна се и плесна с ръце. Командирът на стражата се появи на вратата.

— Доведи пленника.

Мъжът излезе и се върна с един от най-интересните индивиди, които Мемнон беше виждал някога. Дори отначало реши, че така му се струва заради слабата светлина.

— Доведи го по-близо — нареди Оронтобат. Мъжът, облечен в дълга мръсна туника, беше избутан напред сред дрънкането на оковите около китките и глезените му. Беше много висок и слаб като игла. Имаше лице със странни черти, оплешивяваща глава и дебели разтворени устни, които напомниха на Мемнон шаран на сухо. Пленникът не гледаше към Оронтобат, а право пред себе си. Командирът на стражата го стисна за рамото и го принуди да коленичи. Евнухът погледна през рамо към мъчителя си и в очите му проблесна злоба. Той застена и захленчи, сякаш коленете му бяха прежулени и без да го карат, седна на пети. После вдигна ръце и опипа белега на мястото на дясното си ухо.

— Ама че подарък — промърмори Ефиалт.

Мемнон, готов да възрази, оглеждаше дръпнатите очи на евнуха, големия му нос и издадената долна устна. Пленникът все още не поглеждаше градоначалника и неговите гости. Вниманието му бе погълнато от гоблена, който висеше зад Оронтобат.

— Какво сега, ще злорадстваш ли? — попита с тънък глас евнухът. — Затова ли ме доведоха тук? За да злорадстваш? Или ще ме накараш да танцувам? На кръст ли ще ме разпънеш? Или ще ми отрежеш главата?

Оронтобат разпери ръце.

— Гледайте това създание и му се чудете. Нарича се Евнухът, предполагам, че при раждането си е бил деформиран. Липсва му онова, което другите мъже имат между краката си.

— Както им липсва и онова, което имам между ушите си — отвърна Евнухът.

Мемнон го огледа по-внимателно. Робата му беше мръсна, брадичката му набола и когато се раздвижи, кисел мирис на пот и немито измести ароматните ухания в шатрата на градоначалника. На мястото на дясното му ухо имаше белег, но най-вече ръцете на евнуха привлякоха вниманието на военачалника. Пръстите му бяха дълги, тънки и леко извити като на голяма хищна птица. Ноктите му бяха чисти и изрязани.

— Да те представя ли на моите гости? — промърмори Оронтобат. — Толкова съм доволен, че те залових! Не се бой, няма да те убия.

Промяната в лицето на мъжа беше зашеметяваща: очите му сякаш се разшириха, устната му се прибра, устата му разкри равни бели зъби. Щеше да се спусне напред, но командирът на стражата, гръцки наемник, го хвана за врата и го дръпна назад.