Пол Дохърти - Дверите на ада

— Отиваше ли или се връщаше от стаята на Памен? — попита Теламон.

— Не съм сигурен.

Лекарят кимна. Само това ни липсва в този момент, помисли си, злополука. Но потръпна от страх, защото подозираше, че става дума за убийство.

Оронтобат се облегна на лежанката и с достойнство прие похвалите на сътрапезниците си.

— Змиорката със сос от черници — обяви персийският градоначалник гордо — е едно от множеството вкусни ястия, които приготвят моите готвачи. Трябва да ви дам рецептата — червено и бяло вино, риган и рибен бульон…

— Отлично ястие — рязко го прекъсна Мемнон.

Той седеше на ръба на лежанката с чаша вино в ръка и гледаше маслените лампи, окачени на дърветата. Бяха вечеряли в личните покои на градоначалника — покрит двор, който гледаше към градината с високия фонтан във форма на скачащ делфин. В помръкващата светлина делфинът изглеждаше като направен от чисто сребро. Вечерното небе беше станало пурпурно, пронизано от червенозлатистите ивици на залязващото слънце.

— Трудно е да си представиш, че сме във война — тихо каза Оронтобат.

Мемнон гледаше светулките, които танцуваха над фонтана. Някъде извън двора свиреха тихо музиканти. Той разпозна веселата мелодия — любовна песен за млад войник, който се намира далеч от дома. Въздухът беше топъл и бранен. Цветята в кошниците, подредени около стените на двора, бяха прясно откъснати и леко смачкани, за да се усили ароматът им. Масите пред всички лежанки бяха отрупани със сребърни съдове и останки от пиршеството, дадено от Оронтобат. Градоначалникът беше пил доста и на лицето му имаше израз на лукаво задоволство, сякаш се наслаждаваше на някаква приятна тайна.

— Господарят Митра се върна в Персеполис. — Оронтобат се протегна и взе каната с вино.

— Благодаря на Пазителя на Скрития пламък за това! — промърмори Ефиалт. Оронтобат вдигна чаша за наздравица към него.

— Приятно е да го посрещнеш, но още по-приятно е да го изпратиш — съгласи се той. — Върна се доволен от това, което видя и чу…

Градоначалникът млъкна, когато една сирийска танцьорка, само по сребриста набедрена превръзка, се появи на входа. Тя изви тялото си и замръзна; малките звънчета на гривните й тихо иззвънтяха. Имаше гладко детинско лице, черни като трънки очи, чип нос и хубава уста. Намазаната й с благовонни масла перука беше прихваната със златна лента. Танцьорката пристъпи предизвикателно напред. Оронтобат вдигна чаша към нея и щракна с пръсти. От изражението на Мемнон разбра, че не му е до танци, а иска да говори, затова освободи момичето.

— Виждам, че си замислен, Мемнон.

— Готови ли са? — бързо попита родосецът.

— Измъкнаха се от града преди известно време — усмихна се Оронтобат. Погледна към звездите, които блестяха като фини сребърни накити върху пурпурни възглавнички. — Ще заемат местата си и ще посрещнат моя македонски гост. Откъде разбра? — Той хвърли поглед към Мемнон. — Откъде разбра, че тази вечер Александър ще бъде във Вилата на Кибела?

Военачалникът сви рамене. Напълни отново чашата си, но сложи колкото вино, толкова и вода.

— Как мислиш, Оронтобат? Обзалагам се на пет златни дарика, че Александър ще се измъкне невредим.

Градоначалникът поклати глава, преценявайки облога.

— Приемам — отвърна той. — Моите хора са опитни бойци. Били са се в пустинята, в планинските проходи…

— Александър няма ли да бъде строго охраняван? — попита Ефиалт.

— Ще бъде — съгласи се Мемнон. — Но е също толкова сигурно, че действа необмислено, колкото и че ще видим зората. Той се смята за новия Ахил, при това без уязвима пета. Ще бъде добре да му напомним, че е смъртен като всички нас.

— Откъде разбра? — повтори Ефиалт въпроса на Оронтобат, който беше останал без отговор.

Мемнон посочи овощната градина зад малката шатра.

— Чуваш ли славеите, Ефиалт? Когато бях в Родос, имах славей и той винаги започваше да пее на свечеряване. Но да отговоря на въпроса ти — птиците ми казаха. — Той избърса потта от врата си. — По-добре да не ти разкривам нищо повече.

Ефиалт погледна встрани, за да скрие раздразнението си. По-рано същата вечер Мемнон беше повикал него и Оронтобат на среща. Изгледаше много възбуден и не можеше да се сдържа. Митра беше заминал преди няколко дни и Мемнон се беше впуснал с всички сили да организира отбраната на града. Спомена мимоходом за някакъв шпионин и за „важни сведения“, но когато се срещнаха, сияеше от радост.