Пол Дохърти - Дверите на ада

— Изглеждаш по-добре, отколкото се чувствам аз — прошепна му той, потупвайки го по шията.

За Касандра доведоха един кротък и здрав кон.

Много от войниците предложиха да го водят, но тя грабна юздите и ги изгледа по начин, който не оставяше никакви съмнения за намеренията й. Въпреки жегата се движеха бързо. Теламон се беше отпуснал на седлото, Касандра го следваше отблизо. Командирът не спираше да бърбори за богатствата на Халикарнас и колко бил доволен царят, че Мавзолеят оцелял. Още говореше, когато влязоха във вилата и видяха трупа до кладенеца.

Чак тогава командирът млъкна и кимна мълчаливо. Част от хората му обградиха Теламон, а останалите изтичаха във вилата и започнаха да я претърсват. Отвътре се чуха викове, после един от войниците излезе.

— Няма опасност, господарю — каза той, — но е по-добре да влезеш.

Вътре ужасяващите открития следваха едно след друго: трупове в кухнята пред угасения огън, двамата стражи с прерязани гърла. Херол, проснат насред стаята си. Солан, още вкопчил ръце в стрелата, пронизала гърдите му. Теламон опипа труповете — бяха изстинали, кръвта по тях се беше съсирила, мухи и мравки ги бяха нападнали. Пребледняла, Касандра седна на най-долното стъпало.

— Трупове и кръв — промърмори тиванката.

— Какво е станало, господарю? — попита командирът на отряда.

— Не знам.

— Персите? Теламон поклати глава.

— Съмнявам се. Мисля, че… — Той замлъкна, дочул шум от галерията на горния етаж. Един от войниците слизаше, побутвайки Генций пред себе си. Актьорът беше разчорлен, мръсен и небръснат, със сънливи очи. Теламон усети винените пари, които лъхаха от устата му и забеляза петната върху сивата му туника. Генций погледна трупа на Солан, голямата локва кръв и падна на колене.

— Има още един, господарю.

Сарпедон слезе по стълбите с окървавено лице. Държеше китките си, после посегна към лявото слепоочие, където косата му беше сплъстена от кръв. На лицето му имаше рана и бузата му беше насинена.

— Доведете ги в стаята за тъкане! — нареди Теламон. Когато седнаха там, той поръча да им донесат вино и каквато храна намерят в кухнята. Сарпедон и Генций седяха, отпуснали рамене. Когато донесоха храна и вино, актьорът лакомо им се нахвърли, но Сарпедон, сякаш изпаднал в унес, отпи малка глътка и заръфа парче хляб.

— Всички са мъртви — обяви Теламон и млъкна, защото Касандра влезе в стаята, придружена от командира на отряда, който седна между Сарпедон и Генций.

— Хората ми са отвън, господарю. Разбрах, че един от писарите е изчезнал.

— Бес. — Сарпедон се огледа мрачно. — Бес е избягал, нали?

— Единствените останали са тези двамата — продължи мъжът. — Всички други са простреляни или с прерязани гърла.

— Какво стана? — попита Теламон.

— Всичко си беше както обикновено — отвърна Сарпедон. — Знаехме, че той е под стража — спартанецът посочи Генций. — Солан се чудеше какво става в града. Чухме слухове и пратихме един от кухненските прислужници да провери. Когато се върна, ни каза, че е имало голяма битка и градът е паднал, така че решихме да празнуваме. Всички, дори Генций ядоха и пиха. — Сарпедон сви рамене и се почука по главата. — После си легнахме.

— По кое време?

— Трябва да е било по времето на третата стража. Аз спя леко, но тъй като всички пихме много, по някое време станах, за да се облекча. Изведнъж някой ме удари по главата. Обърнах се — Сарпедон посочи синината до устната си, — но той ме удари отново. Помня как паднах. Когато се съвзех, бях в ъгъла на стаята си със завързани ръце и крака. От време на време идвах в съзнание. Чух писъци. Съвзех се напълно, когато войниците срязаха въжетата и ме изправиха на крака.

— А ти, Генций?

— Всички ли са мъртви? — Актьорът скръбно сведе поглед към масата. — Всички ли са мъртви като Демерата?

— Били са убити! — отсече Теламон. — Чудя се защо не са убили и вас.

— Бях уплашен — завалено каза Генций. — Солан каза, че независимо от нарежданията ти мога да празнувам с тях, но аз се боях. Привиждат ми се разни неща. Страхувах се, че Памен и Демерата ще ме посетят. — Той притисна пръсти до устните си и се взря в тавана.

— Изгубил е разсъдъка си — прошепна Касандра.

— Но защо не са те убили?

— Пуснах резето на вратата. Пуснах резето — повтори той — и съм заспал. Събудих се тази сутрин, излязох в коридора, но беше толкова студено, че си легнах пак.

— Там го намерихме да хърка като прасе — заяви командирът на стражата. — О, между другото, господарю, от конюшните липсва един кон.