Пол Дохърти - Дверите на ада

— Бес! — дрезгаво викна Сарпедон. — Разбрал е, че градът е паднал и е избягал при персийските си господари.

— Би ли могъл Бес да избие всички тези хора? — попита Касандра.

— Защо не? — Сарпедон вдигна чашата вино и присви очи от болка, докато отпиваше.

Теламон кимна на командира на разузнавателния отряд и двамата напуснаха стаята за тъкане. Когато излязоха на двора, Теламон хвана мъжа за ръката.

— Наистина ли намерихте Генций да спи в леглото си?

— Безумеца ли? Да, както казах, хъркаше като прасе.

— Ами другият?

— Ръцете и краката му бяха завързани, вратата полуотворена, въжетата бяха здраво стегнати около китките и глезените му.

Теламон погледна към трупа на кухненската прислужница, който още лежеше до кладенеца сред локва кръв, затвори очи и въздъхна дълбоко. Беше очаквал виновниците за предателството да са избягали от вилата, но не и това, което завари. Помисли малко и нареди:

— Съберете труповете. Наоколо има достатъчно дърва. Скоро ще стане много горещо, затова трябва да ги изгорим незабавно. — После направи знак на мъжа да се приближи. — Нали хората ти са разузнавачи?

— Най-добрите в цялата войска, господарю.

— Има ли между тях следотърсачи? Избягалият Бес не е минал по пътищата, а най-вероятно е тръгнал през ливадите. Могат ли хората ти да го проследят?

— Могат ли птиците да летят? — усмихна се командирът. — Две от моите момчета могат да проследят дори охлюв, да не говорим за ездач.

— Кажи им — замислено произнесе Теламон, — че ако открият нещо необичайно — нали ме разбираш? — ще получат по една сребърна монета.

— Най-добре и аз да отида с тях.

— В такъв случай монетите ще бъдат три — отвърна лекарят.

Той кимна на мъжа и се върна в стаята за тъкане. Генций седеше със скръстени ръце и сведена глава и си говореше сам. Сарпедон ядеше. От време на време разтърсваше глава, сякаш се опитваше да се отърси от болката.

— Можете да си отпочинете тук известно време — обяви Теламон. — Ще ви донесат още храна, щом почистим кухнята. Ако искате да се облекчите, стражите отвън ще ви придружат. — После направи знак на Касандра да го последва.

— Какво има? — запита тя, когато излязоха навън.

— Не знам. — Лекарят изхлузи пръстена от пръста си и се вторачи в знака на Асклепий. После й намигна. — Видя симптомите. Да открием причината.

Започнаха да претърсват вилата: галерията, стаите, мазетата, складовете и градините наоколо. Не усетиха кога стана обяд. Войниците събраха труповете на убитите, дърва, подпалки и масло. Теламон наблюдаваше скръбно как телата на мъжете и жените, които познаваше, се стопиха в пламъците.

— Това място вони на смърт! — заяви Касандра. — Няма да се върна във вилата.

Теламон отиде с нея в малката беседка. От време на време войници се отбиваха, за да проверят всичко ли е наред или да им предложат от виното и храната, които бяха намерили. Денят напредваше. Слънцето стана прекалено силно, затова те се преместиха в сянката на една смокиня. Там ги намери командирът на разузнавачите. Той седна срещу Теламон и му разказа какво бяха открили.

— Както каза ти, господарю, много необичайно.

— Продължавайте да търсите. — Лекарят отвори кесията си и сложи три сребърни монети в мазолестата ръка на войника. — Опитайте се да го откриете. Ще получите още три от тези.

Когато командирът се отдалечи, Касандра започна да разпитва Теламон, но той поклати глава и сложи пръст на устните си.

— Нека първо видим какво ще стане. Нямаме бърза работа, а и се чувствам много уморен.

Той се отпусна, разтърси крайниците си и позволи на ума си да витае. Мислите прииждаха и изчезваха. Ужасната битка пред стените на Халикарнас, кръвта и крясъците, съпътстващи унищожението, безмълвните трупове, безумието на Генций, раните на Сарпедон. Събуди го командирът на отряда.

— Открихме го, господарю.

— Нали останалите не знаят? — попита Теламон, докато се изправяше. — Сигурен ли си, че никой нищо не знае?

— Само аз и двамата войници, господарю.

— Добре! — облекчено си пое дъх лекарят. — Когато всичко това свърши, ще ти разкажа цялата история, но преди това ще я споделя с някой друг.

Сарпедон и Генций се приличаха на двора. Теламон им нареди да се върнат в стаята със становете. И двамата изглеждаха по-силни и по-бодри. Лекарят ги изчака да седнат. Началникът на отряда седна между тях, а по заповед на Теламон няколко от хората му застанаха до стената, любопитни да разберат какво става — беше им интересно каква е загадката около тази пълна с трупове вила и защо лекарят се интересуваше толкова от избягалия конник.