Пол Дохърти - Дверите на ада

Мемнон кипна при наглия вид на дебелото му отпуснато лице. Зад него войниците спряха, недоумяващи защо ги е завел там.

— Погледни какво има на врата си — прошепна Оронтобат. — Веригата на моя леопард!

Мемнон забеляза тежкия накит, скрит отчасти от лекьосаната туника на тъмничаря. Цербер проследи погледа му.

— Аз открих леопарда — провлече той. — Беше мъртъв, затова я взех.

— Певецът от Ефес — Мемнон пристъпи напред — можеше да ни каже много неща. Ти го уби, за да не признае всичко. Всъщност, той беше мъртъв, преди още Митра да пристигне. Македонските привърженици в града са те подкупили, нали?

Цербер се изправи, олюлявайки се, лицето му беше разкривено от страх. Един от другарите му посегна за меча, който лежеше на пода до него.

— Купили са те — повтори Мемнон. — Ти запали лятната къща на градоначалника и докато всички се занимаваха с пожара, с другарите ти обесихте Евнуха и изгорихте бележките му.

— Не е вярно!

— Напротив.

Мемнон пристъпи, Цербер посегна към меча си, а другарите му скочиха на крака. Единият замахна към гърка с кама. Мемнон го удари с юмрук, пресегна се през масата и заби меча си в гърдите на Цербер. Тъмничарят се задави и стисна острието с разширени очи и уста, разкривена от болка и страх. Гъркът заби острието докрай и го извади. Цербер политна напред и падна. Останалите тъмничари замръзнаха от ужас. Мемнон щракна с пръсти.

— Убийте ги! — нареди той.

После се завъртя на пета и излезе от помещението. Зад себе си чуваше писъците и стенанията на тъмничарите, докато войниците му ги убиваха. Не изпита жал. Беше изгубил поредната битка, но предстояха още.

Клането във Вилата на Кибела започна малко след зазоряване. Първи загинаха готвачите и прислужниците. Едно момиче, което вадеше вода от кладенеца, чу странен звук и се огледа ужасено: маскирана фигура с мантия и качулка стоеше на портика със зареден лък. То пусна въжето и побягна, но стрелата го прониза в гърлото. Тялото му падна върху калдъръма, ръцете му леко потрепнаха, после замряха, докато кръвта му попиваше в прахта. Готвачите и прислужниците, общо четирима на брой, бяха още сънени, прозяваха се и се протягаха, докато палеха огъня и се подготвяха за ежедневните си задължения. Радваха се, че сега във вилата има по-малко хора, които да обслужват. Убиецът беше бърз като ястреб. За миг вратата се отвори и през нея нахлу сивата предизгревна светлина, в следващия миг на фона й застана стрелецът, който изстреля две стрели, преди останалите живи да разберат какво ги очаква. Пекарят умря, докато посягаше към сатъра. Един млад прислужник понечи да избяга през задната врата, но една стрела го прикова към нея. Убиецът се огледа, зад маската очите му просветнаха доволно. Преди да преброи оставащите стрели в добре натъпкания си колчан, той провери дали всички са мъртви. После прекоси стаята, отпи вино от една кана и изля остатъка върху тлеещата жарава.

Херол беше в стаята си, коленичил върху една възглавница с разперени ръце, впил поглед в своята богиня-змия. Трудно му беше да се моли. От все сърце му се искаше да беше останал в двора на царица Ада. Какво общо имаше той с някакъв загадъчен ръкопис, който не можеше да бъде разгадан? Или с тези поганни писари, чиито тихи разговори бяха толкова трудни за подслушване? Задачата му беше да ги шпионира, но със съжаление трябваше да признае, че не се беше справил. Беше действал нескопосно. Онзи наблюдателен лекар, следван непрестанно от червенокосата кучка; бързо беше разбрал, че е влизал в стаята на Памен и е взел дисагите му. Добре де, въздъхна Херол, но той беше отишъл с войската. Може би никога нямаше да се върне. Може би всички македонци щяха да бъдат избити и Херол щеше да се върне към скучния си, но спокоен живот в мрачните зали и коридори на Алинде.

Дочу шум в коридора и се зачуди кой ли е станал толкова рано. Един от прислужниците беше изпратен рано сутринта до македонския лагер. Носеха се слухове, че македонците са победили, че защитниците на Халикарнас се опитали да пробият обсадата, но били отблъснати. Писарите бяха много натъжени от тази вест. Те не бяха успели да разгадаят ръкописа на Питий, а сега вече никой нямаше да има нужда от усилията им. Солан направо беше бесен: подозираше, че лекарят е научил тайните на Памен и вече ги е изпреварил с разчитането на ръкописа на Питий. Бес също изглеждаше разочарован и натъжен. Сарпедон само се беше изсмял. Наемникът бързаше да напусне вилата и да се включи в плячкосването, когато македонците влязат в града.