Пол Дохърти - Дверите на ада

В коридора отново се чу проскърцване. Раздразнен, Херол се изправи и отвори вратата. Стрелата го улучи в гърдите и го отпрати назад. Убиецът бързо влезе в стаята, затвори вратата след себе си с ритник и се наведе над жертвата си. Херол вдигна очи, докато се опитваше да си поеме дъх и да разбере защо така ужасно го болят гърдите и вратът, какво е това внезапно нападение и кръвта, която го давеше. Очите, които го наблюдаваха, сякаш искаха да уловят последната искрица живот. Той потръпна и замря.

Убиецът се промъкна надолу по стълбите и влезе в залата за пиршества, където двамата македонски войници се бяха справили добре с каните вино, дадени им предишната вечер и още спяха пиянски, сън. Той извади камата си и бързо преряза гърлата им. Движенията му бяха точни, като на селянин, който коли агне — ножът бързо премина през кожата, трахеята и артерията, от която бликна кръв. Мъжете потръпнаха в смъртна агония. Убиецът изчака, докато телата им застинаха.

— Има ли някой вътре?

Той се усмихна зад маската при звука на разтревожения глас на Солан.

— Има ли някой вътре? Стража! Защо е толкова тихо тук?

Убиецът излезе от залата. Солан стоеше в края на коридора с гръб към него. Той зареди лъка си и замря. Писарят го чу и се обърна, но беше твърде късно. Стрелата го улучи в гърдите и го блъсна в стената, преди да се свлече на земята. Убиецът приближи и погледна замръзналото от изненада лице на стареца. Подритна трупа и се обърна към вратата. Слънцето се издигаше. Беше направил всичко по силите си.

Когато Теламон стигна до Вилата на Кибела, слънцето се беше издигнало високо в небето. Двамата с Касандра бяха успели да откраднат няколко часа сън, преди командирът на продромите, леката конница, която беше авангард на македонската войска и разузнаваше терена, да ги събуди грубо.

— Трябва да тръгваме, господарю — каза той, гледайки възторжено към Касандра, която се опитваше да се събуди. Теламон му беше наредил да изчака навън, докато двамата бързо се облякоха и хапнаха от сухия хляб и презрелите плодове, оставени им за закуска. Командирът на отряда конници беше още възбуден от случилото се през нощта и бързаше да заведе Теламон до вилата, за да се присъедини към останалата войска. Александър вече беше влязъл в Халикарнас и отчаяно се мъчеше да запази каквото може от пожарите, подпалени от Мемнон и Оронтобат.

Когато Теламон и Касандра излязоха от шатрата, откриха, че по-голямата част от лагера е вдигната. Много от палатките бяха събрани, включително онези от царското заграждение. Олтарът беше разглобен, а палисадата, която разделяше покоите на царя от останалия лагер — съборена.

— Всички са вече в града — беше отбелязал командирът на отряда. — Не можехме да повярваме на очите си. В един момент по укрепленията имаше хора, а в следващия блъскахме по портите с тарана и никой не ни пречеше. — Той се изкашля, когато облак дим обви кавалкадата.

— Ами пожарът? — попита Касандра.

— Гори си — отвърна мъжът. — Опожарили са двореца на градоначалника и всяка сграда, покрай която са минали.

— А Мемнон?

— Заедно с персийския градоначалник са се изтеглили в една крепост в пристанището. Според слуховете ще ги оставят да изгният там.

Теламон привърза наметката си и кимна. Касандра се върна в палатката и си събра багажа, за да го „предпази“, както каза, от македонските крадци.

— Няма да останат дълго в крепостта — продължи словоохотливият командир. — Щом превзехме града, персите ще напуснат пристанището.

— Ами гражданите? — полюбопитства Теламон.

— Превзехме града без бой. Царят нареди да няма плячкосване и убийства. Единствените, които трябва да бъдат убивани, са онези, които се биха срещу нас, но те всички са изчезнали. Но побързай, господарю, слънцето става все по-жарко. О, и царят остави това за теб.

Лекарят разви свитъка. Съобщението беше кратко и ясно.

„Цар Александър изпраща поздрави и благопожелания на лекаря Теламон. Върни се във Вилата на Кибела и се погрижи за всичко. Прави каквото искаш, но ми донеси главата на предателя.“

Отдолу беше поставен царският печат.

Командирът на отряда му подаде мях с вино.

— Искаш ли да пийнеш, господарю? Или твоята жена?

— Аз не съм му жена! — изфуча Касандра, която в този момент излезе от палатката. — Какво ще стане с багажа ни?

Мъжът въздъхна, влезе и се върна с дисагите им. Теламон предложи да му помогне.

— Не, господарю. Царят ми нареди да се грижа за теб. Напуснаха опустялото заграждение. Ескадронът ги чакаше. Войниците бяха участвали в превземането на града и още не бяха успели да почистят лицата и оръжията си от саждите. Някои носеха скъпи накити на вратовете и китките си. Теламон заподозря, че когато никой не ги е наблюдавал, бяха нарушили царската заповед да не плячкосват. Подсвирквания и подмятания посрещнаха появата на Касандра, но командирът извади меча си и настъпи тишина. Мъжете послушно сведоха погледи, сякаш внезапно се бяха заинтересували от сбруята на конете си. Доведоха муле, на което натовариха багажа на Теламон и Касандра. Лекарят яздеше коня си от нощта на битката.