Пол Дохърти - Дверите на ада

Някои от тях вече изчезваха в нощта и Мемнон не можеше да ги вини. Ако македонците проникнеха в града, персите можеше да бъдат пощадени, но Александър беше заявил, че всички гърци, които са се били срещу него, не могат да очакват милост.

— Колко хора ни останаха? — обърна се той към един от командирите.

— Няколкостотин.

Мъжът не беше намерил време да се измие от битката и лицето му представляваше маска от спечени кал и кръв. Мемнон почувства угризения и му подаде чашата си.

— Пий — каза той и посочи към кошниците с храна. — Възстанови силите си. Искаш ли да си тръгнеш?

Мъжът поклати глава.

— Ще остана с теб, господарю, каквото и да се случи. Никой от твоите войници няма да напусне Мемнон от Родос. — Той въздъхна уморено. — Рискувахме и загубихме. Но другия път може да спечелим.

Мемнон го потупа по рамото.

— Напълни си стомаха — настоя той. — Кажи на нашите хора да направят същото, да съберат оръжията си и каквато плячка намерят.

Досещаше се какво са съобщили на Оронтобат, който продължаваше да крачи нервно и да мърмори под нос.

— Македонците са в града, нали? — попита Мемнон дрезгаво.

Градоначалникът кимна.

— Има поне един отряд щитоносци.

— Ще ни попречат ли да се измъкнем? — попита гъркът.

— Съмнявам се. Вероятно най-видните демократи ще повлияят на действията им. Ще се опитат да заемат най-важните сгради — съкровищницата, храмовете и всичко, от което македонците ще имат нужда.

Мемнон почувства как у него се надига гняв. — Как? — попита той, изправи се и щракна с пръсти към телохранителите си да му помогнат да се облече, Студеният нощен въздух прониза влажната му кожа. Той облече туниката си, после вдигна ръце, за да му сложат бронята.

— Не знам. — Оронтобат разпери ръце и вдигна очи към небето. — Онзи проклет ръкопис! Очевидно стените на Халикарнас нямат слабости, но съществува някакъв таен проход към града. — Той размаха ръка. — Вероятно някъде на полуострова, сигурно е корито на пресъхнала река.

— Ръкописът на Питий! — възкликна Мемнон. — Нашият Троянски кон! Бяхме заблудени! Нарочно ни подведоха.!

Той погледна двореца и си спомни за трупа на Певеца от Ефес и тялото на Евнуха, увиснало в килията му. Е, добре, щом Македонецът иска този град, нека си го вземе!

— Ще искаш ли милост? — Оронтобат се приближи и умолително протегна ръце. — Мемнон, ще остана с теб до края. Какво ще правим?

— Опожари града! — нареди гъркът. — Щом го отстъпваме, нека изгори. Част от твоите хора могат да го подпалят. Нека се облекат като обикновени граждани. Да унищожат всичко, което могат. — Той почеса наболата си брада.

— Вече има пожари — каза Оронтобат. — Македонците са ги подпалили.

— Тогава да довършим започнатото от тях. — Мемнон повика вестителите си. Прозвучаха тръби. Цялата градина оживя — мъжете събираха оръжието и търсеха командирите си, отрядите се строяваха. Оронтобат нареди на конницата да им разчиства път.

— Отстъпваме към пристанището! — извика той. — Ще се укрепим в двете крепости и ако боговете са с нас, ще се задържим, докато Великият цар ни изпрати подкрепление.

Думите му прозвучаха фалшиво. Той стреснато се извърна, когато Мемнон извади меча от ножницата си.

— Какво има?

Гъркът посочи към двореца.

— Трябва да свърша нещо.

Той прекоси моравата, следван от войниците си и хукна по коридора. Прислужниците вече бягаха, заграбили кой каквото може. Оронтобат ги последва, придружен от телохранителите си. Мемнон бързо крачеше по коридорите, обзет от ярост, че ще трябва да остави на враговете си целия този разкош.

— Изгорете го! — извика той. — Не позволявайте на македонците да спят в нашите постели!

Спътниците му се подчиниха: събаряха лампи и хвърляха факлите от коридорите в стаите. В края на коридора Мемнон се спря и тъжно погледна леопарда на градоначалника, който лежеше с прерязано гърло в локва кръв.

— Кой направи това? — Оронтобат си проби път напред. — В името на бога на светлината! — Градоначалникът коленичи и нежно погали лапата на любимеца си. — Нищо лошо не е направил. Взели са дори веригата му.

Продължиха бързо напред. Мемнон стигна стълбите, които водеха към тъмниците и хукна надолу. Пазачи нямаше, вратите на килиите бяха отворени, коридорът празен, но тъмничарят Цербер и четирима от подчинените му седяха на столовете в залата за изтезания. Бяха пияни и дори не си дадоха труд да станат, когато Мемнон влезе.

— Господарю — Цербер се подпря на стената, — разбрах, че ни е сполетяло голямо нещастие.