Пол Дохърти - Дверите на ада

— Как си, Теламоне? Мекушав както винаги? Лекарят отдръпна ръце и погледна Черния Клит, който се беше приближил на бойния си кон, заедно с Александър.

— Е, дано си се наситил, кръвопиецо! — извика той в отговор.

Клит се разсмя, изхрачи се и плю към него. Александър смушка коня си. Бронята му беше нащърбена и изцапана с кал и кръв, а лицето ожулено и почерняло от дима.

— Ела, Теламоне. Какво правиш тук? Стани! Лекарят пое протегнатата ръка на царя и се изправи, Александър хвана юздите с една ръка и придържайки Теламон с другата, поведе свитата си извън бойното поле към кръга от факли, където се бяха събрали всички командири. Там слезе от коня и поиска вино. Дотичаха прислужници с глинени чаши и мехове с вино. Теламон усети, че още му се вие свят и отново седна на земята, Александър го остави, за да изслуша докладите на военачалниците Селевк, Аминт и Хефестион. Дори Птолемей се появи със загоряло като орех лице, весел, с блеснал поглед. Той нежно сложи ръка на тила на Теламон.

— Спечелихме битката и завладяхме града, лекарю. Теламон изруга, че портите са все още затворени, но Птолемей му отвърна, че още нищо не е видял, Отведоха конете и Александър, сложил ръка на рамото на един прислужник, отправи алчен поглед към Тройната порта.

— Искам тук най-добрите разузнавачи — нареди той. — Нека наблюдават укрепленията.

— Защо? — попита Клит.

— Защото след малко ще бъдат изоставени. Александър отпи от виното си. Канеше се да продължи, когато се чу вик и се появи група пехотинци, която носеше кървав вързоп. Оставиха го в краката на Александър и го разгърнаха. Царят и приятелите му се събраха наоколо. Трупът беше обезобразен — меч беше отсякъл част от лицето му — зъби, устни, челюст.

— Ефиалт! — възкликна Александър. Той коленичи и докосна сплъстената от кръв коса. — Къде го открихте?

— Близо до моста.

— Той умря като воин — прошепна Александър и се изправи. — Искаше ми се да е на моя страна, но заради Тива между нас съществуваше кръвна вражда на живот и смърт.

Ефиалт беше облечен в туника. Очевидно бяха плячкосали бронята, ръкавиците и фустанелата му заедно с шлема, щита и сандалите.

— Облечете го в броня! — Александър погледна пръстите на омазания в кал труп. — Измийте тялото му, намажете го с благовонни масла и го погребете както подобава на велик воин.

Войниците взеха кървавия си товар и го отнесоха в нощта. Царят отново се загледа в укрепленията.

— Вижте — посочи той.

Всички насочиха поглед нататък. Светлините вече изчезваха. Настъпи странна, поглъщаща тишина, пронизвана от време на време от виковете на ранените или цвиленето на някой кон.

— Хефестион! Клит! Стройте войската! — Той се обърна и хвана ръката на Теламон. — Лекарю, върни се в лагера. Пийни малко вино и се наспи добре, а утре вземи колкото хора ти трябват и се върни във Вилата на Кибела, за да направиш необходимото.

Теламон измърмори благодарностите си и се заклатушка сред мрака, докато Александър крещеше заповеди на тръбачите и вестителите си.

Мемнон седеше под едно акациево дърво в градините на двореца. До него се търкаляше окървавената му и нащърбена броня. Бавно и внимателно той почистваше с мокра гъба потта и калта от лицето и тялото си. От време по време взимаше чашата, която един от телохранителите му подаваше, отпиваше от нея и му я връщаше. Седналият наблизо Оронтобат вече се беше преоблякъл. Вместо обичайните си разкошни одежди на персийски военачалник, този път се беше примирил с най-обикновени дрехи; щитът, мечът и шапката му лежаха на земята до него. Дворецът на градоначалника беше озарен от светлина, Писарите изгаряха ценните ръкописи, архиви, дневници — всичко, което нямаше да могат да носят.

— Ефиалт е мъртъв. — Мемнон се опитваше да говори спокойно. — Отстъпваше с мен назад към моста, когато беше обкръжен с войниците си от отряд щитоносци.

Той гневно погледна Оронтобат. Персиецът сякаш се беше състарил за часове — гладкото му лице се беше сбръчкало, помръкналите му очи блуждаеха. И той се беше бил смело.

— Всичко е загубено — прошепна персиецът.

— Все още можем да отбраняваме стените — отвърна Мемнон. — И да ги удържим.

Но още докато го казваше, пратеник притича през тревата, коленичи и прошепна нещо на ухото на градоначалника. Оронтобат се изправи със стиснати юмруци и закрачи напред-назад, удряйки се по бедрото. Навсякъде из градините се виждаха войници, които се съвземаха след кървавата битка при Тройната порта.