Пол Дохърти - Дверите на ада

— Но какво значи „и син на бог“?

Теламон знаеше колко опасна насока е взел разговорът, затова замълча.

— Какво е искал да каже баща ми? — Александър се изправи на стола; разноцветните му очи разкриваха смесени чувства — удоволствие, гордост, облекчение, задоволство и любопитство.

— Подозираше ли всичко това? — попита лекарят.

— Пратеникът на Филип умря в кървавата баня, последвала убийството на баща ми. Олимпиада се погрижи за това. Не знаех какво да мисля.

— Този ръкопис — Теламон вдигна писмото на Питий — е предизвикал кошмарите ти. Очаквал си, че когато бъде разгадай, целият свят ще разбере, че Александър не е бил истински син на Филип.

— Прочети и останалото — рязко каза царят.

— „Възнамерявам да ти изпратя това писмо“, продължи Теламон, „и да избягам в двора на царица Ада. Вилата на Кибела ще остане празна. Вече освободих прислужниците си. Споровете ми с Пиксадор вече са обществено достояние. Не искам да бъда задържан принудително в Халикарнас. Засега всичко е спокойно. Имам повече доверие във Филип Македонски, отколкото в онези, на които служих вярно. Поздравявам те и ти желая отлично здраве. Сбогом.“

Лекарят остави ръкописа.

— Всичко останало — каза той — са измислици. Фантазии, разпространявани от Питий, че в това писмо пише коя част от укрепленията на Халикарнас е по-слаба, когато всъщност то съдържа далеч по-важни сведения. Очевидно той е направил копие и го е занесъл в двора на царица Ада. Памен го е открил и разгадал за своите господари.

Александър му направи знак да замълчи.

— Филип е мъртъв! Питий е мъртъв! — промърмори царят. — А Халикарнас е бил предаден. Довечера или утре вечер Мемнон ще направи своя ход. Ефиалт ще го принуди, защото е луда глава и действа прибързано. Всъщност те нямат избор — трябва да излязат и да се бият. — Той тръгна с протегната ръка към Теламон. — Добре се справи, лекарю.

— Ще отдам почит на сянката на Памен.

— Да. — Александър махна с ръка. — А аз ще превзема Халикарнас и ще кажа на майка си какво съм разбрал. Най-добре иди да поспиш, но не твърде дълбоко.

Лекарят едва се беше върнал в палатката си, когато чу сигнала на бойните рогове, обявена беше тревога, лагерът закипя от викове и шум от тичащи стъпки. Теламон взе въоръжението си — очукан шлем, ризница, щит и меч. Преметна колана през рамото си, без да обръща внимание на приглушените молби на Касандра да внимава. Знаеше, че няма друг избор освен да отиде. Беше член на царската свита и когато царят тръгнеше нанякъде, особено ако беше опасно, трябваше да го следва.

Александър вече се обличаше. Хефестион и Селевк — също. Другите военачалници прииждаха, повечето бяха готови, защото Александър беше издал тайна заповед лагерът да бъде на бойна нога. Командирите се трупаха наоколо. Бяха запалени още факли. Конете цвилеха и се вдигаха на задни крака, усещайки възбудата на ездачите си. Бойни рогове и тръби отекваха в нощта. Целият лагер беше на крак.

Теламон се качи на коня си и се приближи до царските телохранители, които бяха излезли от заграждението. Македонските отряди от щитоносци, фалангисти, стрелци, леко въоръжени копиеносци и наемниците под ръководството на командирите си излизаха от лагера, събаряйки палисадата и използваха части от нея, за да прекосят рова. После се насочиха като голяма стрела към мястото, където кипеше битката. Александър и неговата свита, зад които оставаше широка отъпкана следа, прекосиха поляните и поеха по каменистия полуостров. Нощният въздух беше изпълнен с грохота на сражението, със звука на тромпетите и дрънченето на оръжие. Пламъци озаряваха нощното небе, задушливият дим проникваше навсякъде. Пред тях се появиха стените на Халикарнас с осветените си укрепления; боят се водеше около Тройната порта. Обсадни машини и катапулти ярко горяха и превръщаха нощта в ден.

Александър спря. Сега персите имаха предимство. Конница и пехота бяха излезли от една странична порта и се опитваха да притиснат македонците до рова и да ги избият. Вече ги бяха отблъснали, подпалвайки машините, а нови части, гръцки и персийски, прииждаха от другата страна, за да обкръжат врага.

— Колко души имаме тук? — изкрещя Александър.

— Около три хиляди! — извика в отговор един офицер. Персите бяха толкова съсредоточени върху унищожението на притиснатите македонски части, че не бяха забелязали пристигането на царя. Александър беше рискувал и сега беше заложник на Тюхе, богинята на съдбата.