Пол Дохърти - Дверите на ада

Няколко секунди цялото бойно поле сякаш замръзна във времето — мъжете застинаха като изображение на битка върху стената на храм. После ревът отново екна. Натискът започна да намалява като при река, пробила бента. Врагът отстъпваше. Александър поведе атаката. Теламон имаше чувството, че се е срутила някаква огромна стена. Понесоха се напред, после спряха и се разделиха надясно и наляво. Сърцето на Теламон замря при вида на окървавените мъже, които се изправиха срещу тях, но те не бяха врагове, а остатъците от обсадната армия на Александър, притиснати от персите. Бяха успели да пробият! Персите и гърците на Мемнон бяха разбити и отчаяно се опитваха да достигнат до портите и да се приютят зад градските стени.

Лекарят погледна надясно и затаи дъх при вида на македонската фаланга с насочени копия като бодли на таралеж. Разпозна цветовете и броните им. Това бяха ветераните от Старата гвардия, сърцето на войската на Александър, войници, служили още при Филип, които винаги се сражаваха последни. Видели настъпилата суматоха, те се бяха придвижили напред, избутвайки встрани собствените си хора. Теламон не можеше да спре да трепери. Имаше чувство, че ще повърне. Виждаше пред себе си високите стени на Халикарнас; пожарите, които все още ярко пламтяха; чуваше пукота на дървото и усещаше горещината от пламъците; задушаваше се от дима, който се просмукваше навсякъде като мъгла и притъпяваше металния мирис на кръвта.

Сега македонците преследваха противника и водеха яростен ръкопашен бой пред Тройната порта. Наемниците на Мемнон се защитаваха смело, но останалата част от персийската войска се стичаше към импровизирания мост, за да се върне в града. Теламон дръпна юздите и в този миг стрела бръсна лицето му. Отправи се назад, там, където първоначално беше стояла македонската войска.

Погледна оранжевите отблясъци на фона на нощното небе — и зад стените бушуваше пожар. Навсякъде около него се носеше грохотът на битката. Отдясно персите бяха успели да си пробият път до страничната порта и да я затворят след себе си, но положението при Тройната порта беше по-сложно. Ариергардът на Мемнон в момента беше на моста. Теламон с ужас наблюдаваше как огромните порти, черни на фона на нощното небе, се сближаваха все повече. После се чу гръмовен трясък. Портите се затвориха, изоставяйки останалите вън на произвола на съдбата и в същия миг мостът се срути под тежестта на биещите се. Теламон затвори очи. Наемниците на Мемнон паднаха в рова като вълци в яма.

Македонските копиеносци се изтеглиха. Редиците на критските стрелци се спуснаха напред. Те коленичиха на ръба на рова и започнаха да изстрелват облаци стрели. Писъците на умиращите заглушиха всичко останало. Някои от по-решителните защитници застанаха по кулите и стените от двете страни на Тройната порта, но стотиците мъже в рова бяха кървавата цена за неуспеха на плана на Мемнон. Стрелците продължаваха да прииждат. Към тях се присъединиха и копиеносци. Теламон огледа бойното поле. Мъртвите лежаха на купчини върху каменистата земя пред стените. Тук-там стенеха ранени. Обезумели от ужас коне се опитваха да се изправят, ритаха и въртяха глави като чудовища, които се мъчат да излязат изпод земята. Македонските редици отстъпваха, мъжете спираха само, за да прережат гърлото на някой агонизиращ другар или ранен противник. Лечители с носилки тичаха напред. Теламон бързо слезе от коня и запристъпва, олюлявайки се, по бойното поле, хлъзгайки се в локвите кръв. Една ръка хвана глезена му. Беше персиец с уголемени от болка очи и тръпнещо тяло. Лекарят се наведе и се освободи от хватката му, точно когато мъжът потръпна за последен път и се отпусна с невиждащ поглед. И другите ранени крещяха. Теламон спря до млад критски стрелец, който беше застанал на четири крака и се мъчеше да се изправи. Помогна му и го заведе до носилките. Спомни си думите на баща си: „Не забравяй, Теламоне, за ранените няма значение дали битката е спечелена или загубена.“

След като предаде ранения, за да се погрижат за него, лекарят се върна обратно и заоглежда камарите трупове, с надеждата, че ще забележи признак на живот. Виковете го оглушаваха. Какофония от викове на различни езици се носеше над останките от битката — шлемове и щитове, ръкавици, нащърбени щитове и ками, лъкове и копия. Тук-там се появиха светлинки от факли. Македонците търсеха другарите си или плячка. Понякога нечий писък се извисяваше над общия хор от стенания, когато някой нещастник намираше смъртта си. Теламон откри двама перси, които напразно се мъчеха да се измъкнат изпод конски труп. Помогна им и ги побутна към македонските редици, показвайки им с жест как да обяснят, че се предават. Те едва бяха направили няколко крачки, когато бяха покосени от стрели. Преди да паднат на земята, критските стрелци изскочиха от тъмнината като глутница вълци и ги заопипваха, търсейки плячка, Лекарят не можеше да издържи повече. Седна на земята и скри лице в ръцете си.