Пол Дохърти - Домина

Той взе звънчето и енергично позвъни. Една врата се отвори и се появи помощникът. Сеян не си направи труда дори да обърне глава.

— Кой е в стаята отдолу? — попита той.

— Тибул.

— Да, нашият самоук поет, който се смята за новия Вергилий. Някакъв напредък?

Помощникът поклати отрицателно глава.

— Заведи родственика ми Парменон долу.

Помощникът щракна с пръсти и аз го последвах навън. Мракът бе нарушаван единствено от светлината на факлата, която примигваше в подножието на стръмните стълбища с остри ръбове. Помощникът ме сграбчи за ръката и ме повлече надолу.

— Не се плаши! — изкикоти се той.

Щеше ми се да бях избягал. Заговорът на Агрипина се беше провалил. Сеян беше разбрал какво е намислила. Нямаше да я пуснат на Капри, а аз щях да завърша дните си на това място. Стигнахме подножието на стълбите и тръгнахме по слабо осветен коридор, който ни отведе до кръгло помещение, където видях мъже, облечени като гладиатори и сатири, чиито маски изглеждаха още по-гротескни заради трепкащата светлина на факлата. Миришеше ужасно — като от открит нужник. Гротескните фигури се отместиха и разкриха разпънато върху масата човешко тяло.

— Той не е затворник — ухили се Помощникът и посочи към мен. — Поне засега. Само му покажете.

Един от маскираните ме побутна напред. Тибул или онова, което беше останало от него, лежеше проснат върху една маса. Беше съвсем гол. Бе в безсъзнание, но напоеният с оцет парцал в устата му и без това би заглушил виковете му. Кръв течеше от него и от масата, същата кръв, която изтичаше от малките дупчици в тялото му. Замръзнах от ужас. Цялата маса беше покрита с гора от малки шипове. Тибул умираше от хиляди малки пробождания. Всеки път, когато местеха и обръщаха тялото му, остриетата разкъсваха плътта му или се забиваха още по-дълбоко в раните.

— Написал едно стихотворение — обясни помощникът. — Опитваме се да разберем кой му е платил.

— Не съм аз! — казах бързо, опитвайки се да прикрия страха си.

— Разбира се, че не си ти. Но разбра ли поуката?

— Съвсем ясно.

— Добре, добре — помощникът поднесе кутийка с благоухания към носа си. — Не забравяй какво видя.

Взрях се в мъчителите, в облените им в пот плешиви темета, в очите, проблясващи зад маските. Бяха изпълнени със злорадство при вида на друго човешко същество, разкъсвано на парчета. Последвах помощника обратно по стълбите в стаята на Сеян.

— Жив ли е още Тибул?

— Да.

— Няма да издържи до утре сутрин. Е, Парменон, участваше ли ти в лудорията на домина Агрипина?

— До известна степен — отвърнах.

Сеян ме погледна в очакване.

— Трябва да ми обясниш по-подробно, родственико.

— Домина Агрипина беше в истерия — излъгах аз. Още, когато се срещнахме на игрите, тя разбра какъв съм. „Аз съм твой секретар“, казах й. „Не“, изсъска тя, „ти си шпионин!“ Върна се в двореца, където започна да ми обещава какво ли не.

— И?

— Престорих се, че я слушам, докато тя ми нареди да изляза. Метел влезе, за да я види — аз свих рамене. Останалото знаеш.

— И би ли я изпратил на Капри? — попита Сеян.

Погледнах към тайната врата, която Помощникът беше затворил. Направих крачка напред и една от драпериите помръдна.

— Не, не бих рискувал. Само боговете знаят как би могла да напакости там.

Той отново цъкна с език. Целият бях облян в студена пот — през следващите няколко секунди щеше да се реши съдбата ми.

— И какво ще ме посъветваш, родственико?

— В очите на хората — изпелтечих — е била нападната жена от императорското семейство, дъщерята на Германик. Видях гнева по лицата на войниците. Всички ще повярват на разказа на Агрипина.

Сеян кимна, обхванал брадичка с ръката си.

— Ако я изпратиш на Капри — продължих, — може да е опасно. Но ако откажеш, можеш да бъдеш сигурен, че някой шпионин ще занесе дотам историята и императорът може да си помисли, че се опитваш да скриеш нещо от него.

— Много добре! Отлично! — Сеян се усмихна. Родственико, налей чаша вино.

Той посочи към малкото шкафче между две колони. Подчиних се.

— Не, не на мен! — излая той, когато започнах да му допълвам чашата. — Може да си ми родственик, но това не значи, че ти вярвам — той вдигна пръста си, на който имаше пръстен с огромен аметист. — В този пръстен нося отрова, ти би могъл да правиш същото. Ела, седни на този стол. Изглеждаш ми хитър, Парменон, но дали си достатъчно умен? Хайде, посъветвай ме, родственико.

Седнах на един стол на няколко крачки от него.