Пол Дохърти - Домина

Една трирема ни очакваше на добре охранявания кей — личният кораб на Тиберий. Изглеждаше доста мрачна, макар да носеше императорските цветове, защото платната й бяха черни и бели, а моряците и войниците на борда бяха облечени в тъмни кожени туники и брони. Това беше най-тихият кораб, на който съм плавал и даваше представа за подозрителния ум на Тиберий. Никой на никого не вярваше и най-добрият начин да си запазиш главата, беше да си държиш устата. На борда ни поздравиха грубо и отнесоха багажа ни. Разнесоха се заповеди и скоро излязохме от пристанището. Носът на триремата, издялан във формата на орел, пореше водата. Рибарските платноходки и лодките на търговците се отстраняваха бързо от пътя ни, разпознавайки кораба по червенозлатистия нос, посребрените перила на палубата и тъмните платна. Помощникът ми прошепна, че императорът е назначил постоянни наблюдатели с приготвени дърва за сигнален огън, готови при всяка заплаха веднага да дадат знак. Тиберий искрено мразеше Рим. Смяташе го за сборище на демони и ходеше там колкото е възможно no-рядко. Не се беше върнал дори за погребението на майка си: тялото й беше започнало да се разлага, преди императорът да позволи извършването на погребалните ритуали. Понякога идваше до покрайнините на Рим, издаваше заповеди, приемаше пратеници и бързо си заминаваше.

Тиберий мразеше и религията. Нямаше време нито за римските богове, нито за които и да било други, и пренебрегваше храмовите церемонии. Но дълбоко се интересуваше от науката на халдейците; гадатели, оракули и ясновидци, които можеха да предсказват бъдещето. Най-известният от тях, Тразил, някога беше обещал на Тиберий, че ще стане император. Оттогава Тиберий се отнасяше сериозно към тези мъже и жени. Но тежко на онези, които императорът сметнеше за шарлатани. Те биваха поканени на Капри и щом приключеха работата си, ги отвеждаха надолу по стълбите към морето. Ако Тиберий не беше доволен от гадателя, един силен пазач получаваше тайно нареждане да хвърли провинилия се върху скалите. Какво зловещо и заплашително място!

Скоро триремата акостира и подвижното мостче към брега беше спуснато. Бил съм на много пристанища из римския свят, но Капри беше най-тихото. За всичко се следеше строго, тук липсваха перченето на моряците и предизвикателната глъч на куртизанките. Бяхме посрещнати от командира на императорските телохранители — нисък, набит мъж в пълно въоръжение. Отначало го помислих за поредния тъпоумен здравеняк, но когато стисна ръката ми, забелязах, че под гъстите вежди блести ясен и циничен поглед. Той ме огледа от глава до пети.

— Още едно от създанията на Сеян — прошепна той. — Аз съм Макрон. — И отдръпна ръката си. После кимна на помощника и ни нареди да го последваме.

Капри беше зает изцяло от императора. Докато следвахме пътеката към върха на скалите, Макрон обясни, че на него има дванайсет вили за императора, неговите гости и прислуга. Бяха издигнати храмове и създадени градини. Настаниха ни в една вила, недалеч от пристанището. Макрон ни осведоми, че имаме един час да се приготвим, преди да ни приеме императорът.

— Толкова бързо? — запитах, когато Макрон си тръгна.

— Тиберий не обича посетители — отвърна помощникът. — Макар че с нетърпение очаква новини от Рим.

— Мислех, че…

— Какво? — настоя Помощникът.

— Макрон изглежда вече знаеше, че ще дойда тук!

Той сви рамене.

— Ти си имаш заповеди. Гледай да ги изпълниш.

Измихме се, преоблякохме се и хапнахме малко бял хляб с грозде. Макрон се върна и ни поведе през острова към вила от бял мрамор с колони, кацнала на ръба на скалите. Около нея бе хладно заради вятъра, който носеше аромата на екзотичните растения от градината.

Тиберий ни посрещна сам в малкия атриум, който гледаше към градината. Зърнах блестящ фонтан и стената, зад която жертвите падаха към смъртта си. Императорът седеше между две колони. Не беше отпуснат на лежанка, а приседнал на войнишки стол. Облечен бе в пурпурна роба, обточена със злато, а около врата си носеше обикновена бронзова верига. Играеше си със сребърните пискюли на възглавниците, върху които седеше. Въпреки предупреждението на Сеян, аз бързо вдигнах поглед към него. Тиберий изглеждаше ужасно: макар и оплешивял отпред, тъмната му коса беше още гъста в основата на врата, носът му беше леко закривен наляво, изпъкналата горна устна се набиваше на очи още повече заради гнилите му зъби, а слабоволевата брадичка придаваше на лицето му злобен и подигравателен израз. Тъмните му очи блестяха в контраст с кожата, която беше мръснобяла като на белосана куртизанка, подчертавана от зловонните язви, които обсипваха лицето му. Преди години Тиберий бе опитал да ги изгори с нажежено желязо. Това примитивно лечение само бе влошило нещата. Сега приличаше на прокажен.