Пол Дохърти - Домина

Сексуалните подвизи на Тиберий ме смайваха. Капри беше гнездо на похотливи интриги. Макрон беше женен за красиво чернокосо момиче на име Емилия. За да спечели благоволението на Калигула, съпругът й се държеше като сводник и тя беше постоянен посетител във вилата на Калигула. Но обичаите на Тиберий бяха по-странни. Всички слухове за него бяха верни. Той си имаше личен вертеп, където за негово удоволствие се представяха сексуални екстравагантности. Млади мъже и жени от всички краища на империята, обучени в необичайни практики на любовното изкуство, бяха окуражавани да се сношават пред него в групи по трима или четирима, за да пробудят отслабналите му страсти. Този вертеп се състоеше от няколко стаи, украсени с неприлични картини и статуи. В него имаше и малка библиотека с еротични наръчници от Египет, за да могат любимците му да научат какво точно се очаква от тях.

Макрон ме разведе из всички тези места като римлянин, водещ провинциалист из града. Стаите бяха пищно украсени, окъпани в аромати, обзаведени с кушетки и столчета за императора и неговите любимци. В стените, пода и тавана бяха пробити дупки, през които можеше да се наблюдава тайно. „Половите атлети“, както ги нарече Макрон, бяха затворени в личните си покои. Ядяха и пиеха най-изтънчени афродизиаци и имаха строга заповед да пазят силите си само за императора. Макрон ме разведе и из гората. В нея бяха изсечени полянки, където момчета и момичета, облечени като сатири и нимфи проституираха в естествени или изкуствени пещери. Нищо чудно, че присмехулниците наричаха Капри „Дворецът на пръча“. Макрон спомена и за други извратености.

След първоначалния ми разпит от императора се превърнах почти изцяло в подчинен на Макрон. Веднъж той ме залита за Агрипина. Добре ли била? Как изглеждала? Ами съпругът й Домиций? Имала ли нови любовници? Радвах се, че мога да кажа истината — че не знам нищо.

— Какво ще стане сега? — попитах го, опитвайки се да сменя темата.

— Внимавай — предупреди ме Макрон. — Тиберий лесно се ядосва и е непостоянен като луната. Изпрати писма в Рим с противоречиви съобщения. Сеян не знае дали още се ползва с благоволението на императора или не.

Макрон се почеса по върха на носа.

— Тиберий може да играе така месеци, дори години наред. А може да забрави или да промени решението си.

— Ами аз?

— Толкова ли бързаш да се върнеш при Агрипина? — ухили се той. — Истинска малка куртизанка, нали? Умът й е като змийско гнездо. Внимавай, Парменон. Тиберий може да реши, че Сеян му е необходим.

— Ами Калигула? — попитах.

Макрон въздъхна.

— По всички закони Гай Калигула би трябвало да бъде мъртъв. За да разбереш Калигула, трябва да проникнеш в ума на Тиберий. Говоря ти направо, Парменон, защото никой няма да ти повярва, ако решиш да му повториш това, което ще ти кажа. Тиберий отглежда Калигула, както би отглеждал змия — този младеж ще бъде неговото отмъщение към Рим.

— И все пак ти го подкрепяш? — Прехапах устни, но късно.

— Така ли? — подразни ме Макрон, смръщил вежди. — Аз не подкрепям никого, Парменон, освен императора. Ти още си нов в тази игра, нали? — Той се приближи. — Помни първото и единствено правило: дръж си устата затворена.

Скоро се отегчих от Капри, а и Агрипина ми липсваше. Искаше ми се да й пратя съобщение, но това би било опасно, а и глупаво.

В началото на октомври още се чудех как да уредя отпътуването си от Капри, когато в една мрачна и студена утрин Макрон ме събуди призори.

— Обличай се! — заповяда ми той. — Бързо, заминаваме за Рим!

Две биреми стояха готови в пристанището — едната пълна с моряци в полуброни, които имаха свиреп вид и бяха подчинени на Макрон, а втората — с хора от личната охрана на Тиберий. Качихме се на борда и скоро се насочихме към предварително уговореното място, някъде на юг от Рим. Не вдигнахме знамената на императора и Макрон се възползва от морската мъгла, както и от ранния час, за да избегне обичайните корабни маршрути. Лоцманът ни насочи умело и двете биреми акостираха в пясъчно заливче на няколко километра южно от Остия. Слязохме на брега като армия нашественици: бяха изпратени разузнавачи, запалиха се огньове, приготви се закуска, поставиха се часовои. Прекарахме остатъка от деня, сваляйки запасите на брега, докато шпионите се промъкваха обратно от Рим. Новините, които донесоха, бяха благоприятни — сенатът щеше да се събира на другата сутрин.

Когато падна мрак, Макрон поведе войските по бреговата линия. Още беше тъмно, когато стигнахме портите на Виминал, където показахме императорския пропуск и ни позволиха да влезем. Колко странно беше да се намирам отново в Рим! Отчаяно ми се искаше да видя Агрипина, но заповедите на Макрон бяха строги — волята на императора трябваше да бъде изпълнена и аз трябваше да му помогна. Заедно с моряците и войниците от личната охрана на Тиберий се отправихме към Палатин, където Макрон ги скри в малък парк. После свали бронята си и на светлината на факел се уми, обръсна и облече дрехи, подходящи за посещение в сената. Изкачихме Палатин и навлязохме в красивото сърце на Рим с набраздените колони и изящно изваяните статуи. Големият храм на Аполон, изграден от блестящ пароски мрамор и огромни врати, инкрустирани със слонова кост, се извисяваше над разкошния площад. Сенатът трябваше да се събере тази сутрин.