Пол Дохърти - Домина

Тя ме избута вън от стаята. В коридора ме задържа.

— Справи се добре, Парменон. — Гласът й звучеше възбудено. — Сега с теб сме неразделно свързани, не разбираш ли?

На стълбите отекна писък. Един от войниците се забавляваше с робиня.

— Остави ме беззащитен! — обвиних я.

— Не хленчи! — Лицето на Агрипина се разкриви. Спомни си арената. Ти искаше да излезеш там, сега трябва да се биеш или ще умреш. Направи, каквото трябва. — Лицето й се смекчи. Тя помаха с пръсти като малко момиченце и се прибра в стаята.

На Палатин цареше бъркотия. С пълномощията, дадени му от императора, Макрон беше обкръжил целия хълм с войници от градската кохорта. Те вече бяха заловили някои от последователите на Сеян и ги водеха към градските затвори с вързани ръце и разкървавени лица. Няколко войници от личната охрана на Сеян бяха оказали съпротива, само за да се превърнат в грозна, кървава купчина в ъгъла на площада. Хората на Макрон ме познаха и пропуснаха. Забързах по стълбите към големия двор на храма на Аполон, където имаше още трупове и разширяващи се локви кръв. Отсечени глави вече красяха шиповете, ограждащи Гемонийските стъпала.

Под колонадите съзрях телата на още жертви, които висяха от железните поставки за факлите и се полюшваха на утринния вятър. Стигнах вратите на храма, където стоеше Макрон, заобиколен от командирите си.

— Бил си при Агрипина, нали? — той се ухили. Умен и бърз като плъх. Би трябвало…

Думите му бяха удавени в рева, който отекна в храма. Сеян, пародия на предишното си величие, беше извлечен навън с окървавено лице и скъсани дрехи. Докато го блъскаха към Макрон, видях, че устата му прилича на кървава маса — езикът му беше замлъкнал завинаги. Макрон го изгледа, наклонил глава встрани, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Виж ти, Сеян — въздъхна той. — Животът е като игра на зарове.

Очите на Сеян се насочиха към мен и проблеснаха, когато ме позна. Едва можех да различа чертите на подутото му от бой лице. Косата му беше оскубана, ръцете и раменете бяха покрити с рани, имаше дори следи от зъби там, където враговете му го бяха хапали. Той отвори уста и изстена ужасяващо.

— Какво казваш? — попита Макрон и се приведе напред. — Искаш да се видиш с императора? Рим повече не може да търпи измяната ти. — Той повиши глас. — Водете го!

Макрон ми направи знак да го последвам в триумфалната процесия през Палатин до двореца на Сеян. Той крачеше наперено отпред, заобиколен от телохранителите си с вдигнати щитове и извадени мечове. Овързаният Сеян беше воден като упорит кон, докато събралата се тълпа сипеше обиди към него. Мъже, жени и деца се блъскаха, за да се приближат към него, замеряха го с остатъци от храна и каквото имаха под ръка, заплюваха и ругаеха изпадналия в милост императорски любимец. След нас оставаха следи от кръв и накрая дори Макрон се умори от това забавление. Войниците отблъснаха тълпата, когато влязохме в колонадите. Прекосихме една градина, слязохме по някакви стълби и се оказах в стаята за мъчения, която бях посетил, когато за първи път се срещнах със Сеян. Охраната остана в коридора. Заедно с командирите гледах как накараха затворника да седне на стол. Палачите пристъпиха към него. Лицата им бяха покрити с маски на животни. Сложиха примка около шията на Сеян и промушиха във възела малка метална пръчка, която палачът бавно завъртя. Отместих поглед, когато от устата на умиращия се понесоха ужасни стенания и звуци. Един от хората на Макрон се пошегува, че очите му ще изскочат. Краката на Сеян ритаха по пода под дюдюканията и смеха на зяпачите. Когато всичко свърши, закачиха трупа с куки и го извлякоха през коридора към града, където го хвърлиха надолу по Гемонийските стъпала. На тълпата беше позволено да го разкъса и тя го нападна така свирепо, че след това беше трудно да намерят място, за което да го закачат и да го изхвърлят в Тибър.

Когато старата година отстъпи място на новата, убийствата, заточенията и изобличенията се увеличиха. Настана времето на доносниците и шпионите. Всяка седмица Тиберий изпращаше от Капри списък с осъдени врагове и дори приятели. Баща се обръщаше срещу син, брат срещу брата. Някои се държаха доблестно. Когато осъдиха един сенатор, задето е бил приятел на Сеян, той се изправи и заяви.

— Да, бях, както му беше и Тиберий. Гордея се, че бях приятел на Сеян. Каква измяна има в това?

Смелостта и съобразителността му го спасиха. Други нямаха този късмет. Агрипина и аз мълчаливо наблюдавахме нарастващия ужас. Тя отказа да напусне двореца, но седеше в покоите си или се разхождаше в градината.