Пол Дохърти - Домина

— Какъв глупчо си, Парменон — тя притисна тялото си към моето. — И все пак се справяш много добре. Трябва да оцелеем. Ще се боря с всяко оръжие, което притежавам — тя отпусна ръце и се отдръпна. — Не разбираш ли? Щом ще заминеш за Капри, ти ще кажеш на императора истината: че съм убила Метел, защото съм истерична — тя цъкна с език. — Направи ли Сеян така?

— Да.

Агрипина се разсмя.

— Е, каква е следващата стъпка, Парменон?

— Трябва да замина утре. Всяко писмо, което ми дадеш, трябва да бъде предадено на помощника му.

— Сеян наистина ме смята за истерична глупачка! Тя изплю думите със злоба и омраза. — Някой ден — добави — ще му покажа истината.

— Защо трябваше да се срещнем така? — попитах аз. — В тъмното?

— Защото ще те следят, Парменон. Ако се върнеш веднага при мен, за да ми докладваш, ще се усъмнят във верността ти. Затова ела да ме видиш утре сутрин, преди да отплаваш. Ще ти дам писмото до императора и още нещо.

Тя се шмугна покрай мен и изчезна. Вратата се отвори и отново се появи преторианецът. Хвана ме за лакътя и ме побутна по стълбите до помещенията за прислугата — столова с маси и столове. Представи ме и се обърна към готвачката с мазни ръце, която стоеше в края на кухнята.

— Момчето има разстройство — подигравателно каза той. — Или пък е толкова уплашено, че за малко не се изпусна. Дай му да хапне нещо леко.

После се присъедини към общия смях и си тръгна, доволен, че е обяснил защо сме се забавили по пътя от стаята на Сеян дотук, където вероятно всеки мъж, жена и дете бяха шпиони на Сеян. Хапнах подлютена яхния и ръжен хляб. Спомням си добре ястието — беше ми ужасно трудно да се храня, защото ръцете ми трепереха от страх и напрежение. Имах чувството, че съм минал през огън, но съм останал незасегнат.

Последва неспокойна нощ. В сънищата ми ужасите продължаваха. Вървях из Рим, но всяка улица беше потънала в кръв. Незрящите очи на отрязани глави, набучени на копия, ме гледаха обвиняващо, устните им още мърдаха, плюеха кръв и издаваха неразбираеми звуци. Събудих се, облян в пот, пих малко вино и заспах по-спокойно. Веднъж разказах за тези кошмари на домина. Тя намигна и ме щипна по бузата.

— Това доказва, че имаш съвест, Парменон — пошегува се тя.

— Ти не сънуваш ли, домина?

— Спя като бебе — отвърна тя.

На другата сутрин тя наистина изглеждаше спокойна и невъзмутима, когато един прислужник ме заведе в покоите й. Стаята, където беше умрял Метел, вече беше почистена и разтребена. Няколко момичета се навъртаха наоколо, затова трябваше да бъда благоразумен — повечето от тях, ако не всички, бяха шпиони на Сеян. Агрипина изигра ролята си съвършено. Отведе ме до една прозоречна ниша и извади малък свитък изпод шала на раменете си. После погледна надолу към двора.

— Ескортът те чака. Дай това на брат ми Гай и на никой друг. Кажи му, че сестра му го обича — тя се завъртя така, че да бъде с гръб към помещението. — Кажи му — продължи бавно — да се държи като мъж и да си играе ролята. Напомни му за хербария, който му пратих. Да го проучи внимателно, за да открие начина да си замине от Капри.

Домина се обърна, сякаш да се отдалечи, но отново се върна.

— И още нещо — кажи на императора, че Сеян иска да стане Друз; затова Друз замина.

Зяпнах я объркан. Брат й Друз беше в мрачна черна тъмница под Палатин. Тя ми прати въздушна целувка, отиде до една от прислужниците и нареди да й донесат вода, кърпи и най-хубавото огледало, което могат да открият. Слязох на двора. Помощникът ме очакваше с малка кохорта войници и една голяма каруца, с която да пренесем багажа си и запасите за императорския двор на Капри.

— Готов ли си, родственико? — пошегува се помощникът на Сеян.

Огледа ме от глава до пети. Бях облечен в тъмнозелена туника и доста излиняла наметка, която си бях купил от пазара. Подхвърли ми една дрънчаща кесия.

— Когато се върнеш в Рим, ще трябва да посетиш шивача ми.

Хванах кесията и видях, че ръката му беше още протегната. Предадох му писмото на Агрипина, той счупи печата и внимателно го прочете.

— Нищо изменническо — въздъхна. — Толкова зле. Дръж! — подхвърли го на един слуга. — Отнеси това на префекта — после ми направи знак. — Хайде! Остия ни очаква!

Дадоха ми да яздя една жалка кранта. Излязохме от Палатин през страничния вход и поехме по тесните, вонящи улички към портата, която водеше към Остия. Беше краят на март. Слънцето започваше да се засилва, но сезоните в Рим нямаха голямо значение. Той вечно беше пълен с каруци на търговци, колички на улични продавачи, с гостилници и винарни, навсякъде царяха блъсканица и оживление, типични за цялата империя. Войници си пробиваха път през тълпите. Моряци, идващи от пристанищата, търсеха жени. Продавачи на плодове и зеленчуци викаха и подаваха стоката си, опитвайки се да избегнат пазачите на пазара. Астролози, гадатели, магове и мошеници се трупаха навсякъде. Чух поне трийсет различни езика. Чудех се дали това е последният път, когато виждам града. Някакъв умник се пошегува с крантата, която яздех, но аз не му обърнах внимание. Скоро излязохме през градските порти на широкия път към Остия.