Пол Дохърти - Домина

Потръпнах. Думите, прошепнати от Агрипина, се равняваха на предателство. И двамата можехме да бъдем предадени на палачите, за да ни удушат и да хвърлят труповете ни по Стълбата на воплите, преди да паднат в Тибър.

— Той е луд — продължи Агрипина. — Тиберий е луд или е обсебен от демон, а може би и двете. Знаеш ли какво ми каза татко, Парменон? Когато бил пълководец, Тиберий проучвал картите в палатката си нощта преди битката, когато внезапно лампите край него угасвали — тя щракна с пръсти и аз подскочих. — Просто ей така! Тиберий винаги го приемал като знак, че демонът му е наблизо и ще има късмет в предстоящата битка.

— Домина — заекнах, — не бива да ми казваш тези неща.

— Ще ти кажа и още, Парменон. Тиберий е наследник на великия Август, но е прекарал по-голямата част от юношеството си, цупейки се в заточение. Това увредило ума му. Той иска само да убива. Баща ми е мъртъв, мама и двамата ми братя скоро ще се присъединят към него и ако зависи от Сеян, аз и сестрите ми имаме — тя хладно сви рамене — може би година, но не повече от осемнайсет месеца живот. Иди и провери пак коридора, Парменон. Постой малко там, преди да се върнеш.

Подчиних се. Затворих вратата след себе си и се опитах да овладея треперенето си. Агрипина ме беше пратила вън, за да ме изпита. Всеки разумен шпионин би се спуснал като вятър не при Сеян, а към Остия, за да моли и подкупва, само и само да си осигури отплаването до западните острови или дори по-далеч. Лицето ми беше покрито с пот. Стомахът ми така се бе свил, че имах чувство, че ще повърна. Все едно да те събудят от дълбок сън, като залеят лицето ти със студена вода. Бях на не повече от двайсет и три години и дотогава животът ми беше минал като насън, бях виждал онова, което ставаше край мен, но не изпитвах почти нищо. Баща ми беше убит, майка ми, болнава жена, беше починала преждевременно. Приятелите и познатите ми бяха просто хора, с които разговарях, хапвах или спях. За един час всичко това се беше променило. Вървях нагоре-надолу по коридора и дишах дълбоко. Защо, продължавах да се питам. Защо Агрипина ми казваше това? Всичко беше истина, разбира се. Тиберий беше болен, огорчен човек. Историите от Капри го описваха като чудовище. Един от слуховете, които се въртяха из римските кръчми, беше как рибар от острова уловил огромен кефал и, решил да зарадва императора, го понесъл през стръмните скали, за да го изненада. Тиберий бил бесен, че са го обезпокоили. Наредил на пазачите да изтъркат лицето на рибаря с кефала, люспите разранили кожата му и нещастникът изпищял в агонията си: „Добре, че не донесох на императора и огромния рак, който хванах.“

Тиберий изпратил за рака и наредил да го използват по същия начин, преди да хвърлят безпомощната жертва от скалите. Група моряци по-долу довършили рибаря, както и другите преди него, пребивайки го с гребла и куки. Окървавеното и смазано тяло на нещастника било оставено на скалите. В Рим гладът за кръв не беше по-малък. Затворите бяха пълни, затворниците бяха лишени от светлина, храна, дори разговори. Някои от обвиняемите още при получаването на покана да се явят в съда бяха толкова сигурни, че ще ги осъдят, че за да избегнат публичния позор оставаха у дома, лягаха в горещата вана и прерязваха вените си. Ако хората на Сеян заподозряха, че това може да се случи, те нахлуваха в къщата, превързваха раните на нещастната жертва и я хвърляха в затвора. Неколцина сенатори, узнали, че ще бъдат обвинени публично, изпиха отрова, вдигайки наздравица за колегите си и проклинайки императора. Труповете им винаги бяха излагани на Стълбата на воплите, преди да бъдат завлечени с куки по прашните римски пътища към Тибър. Мъже, жени, дори деца бяха затваряни. Сеян често обикаляше затворите. Една от жертвите му, почти обезумяла от мъченията, го бе помолила да я избави от страданията й.

— О, не — отвърнал той. — Още не сме станали приятели.

Подобни мисли усилваха тревогата ми, докато стоях в прашната галерия на двореца Палатин. Реших да избягам. Не бях от силните на деня римляни, така че защо да се тормозя? Спрях и погледнах назад към стаята на Агрипина. Ако се върнех в нея, можеше да ме разпнат, но тя беше права — ако докладвах за казаното от нея, пак ме чакаше същата съдба. Дочух стъпки по стълбите и се скрих в една закътана ниша. Човекът бавно плъзгаше крака по стъпалата, явно се прикриваше. Дали Агрипина не бе замислила някоя жестока игра? Надникнах навън и разпознах Метел. Бяха ме запознали с него в императорската ложа на игрите. Оплешивяващ писар с тясно лице, който отговаряше за поръчката на продукти и се грижеше кухнята да бъде добре снабдена. Но сега не се изкачваше като писар, а по-скоро като шпионин. Той тръгна по коридора и мина на пръсти покрай мен. Затаих дъх. Метел спря пред вратата на Агрипина и внимателно се заслуша. После доволен, се оттегли и отново се промъкна надолу по стълбите. Взех решение или no-скоро Метел го взе вместо мен. Изчаках, докато се убедих, че няма да се върне и отново се промъкнах в стаята. Агрипина седеше там, където я бях оставил, и потропваше с крак, сякаш заслушана в някаква далечна мелодия.