Пол Дохърти - Домина

Като дясна ръка на императора, Сеян ръководеше и шпионите му. И тук в историята се появявам аз. Баща ми беше умрял, останките му бяха заровени някъде из Тевтобургската гора, а майка ми не живя дълго след него, беше се стопила от мъка. Но преди да умре, беше наела писар и му бе продиктувала писмо до далечния си родственик Сеян. Той не ме беше посрещнал лично, а бе възложил тази работа на един от подчинените си. Бях очаквал пост в армията, тъй като имах опит във военните дела или — предвид образованието ми — длъжност в съда или съкровищницата. Вместо това помощникът на Сеян (забравил съм името му, но помня лицето му) седна на ъгъла на една маса и внимателно ме огледа.

— Не приличаш на римлянин — той стана и започна да се върти около мен, спирайки поглед на всеки сантиметър от ниско остриганата ми глава. — Доста си мургав. Сигурен ли си, че си римлянин? Бих се обзаложил, че си нумидиец или мавританец.

— Римлянин съм. Семейството на майка ми има иберийска кръв.

— Аха — отвърна той. — Виждам, че можеш да пишеш и четеш, служил си във войската и че баща ти е бил убит в Германия.

— Беше центурион — казах аз. — Във втори легион на Август, докато Квинтилий Вар не ги затри.

— Тихо! — Той ме потупа по рамото. — Първият урок от императорския двор е никога да не споменаваш Квинтилий Вар, легионите или поражението им.

Той се отдалечи, сякаш потресен от думите ми. Седях и зяпах. Беше прав. Никой не искаше да знае за Вар и как беше повел легионите си из заснежените гори само за да попадне в засада. Казват, че клането продължило почти седмица — след като разбили легионите германите ги преследвали сред тъмните, населени с демони дървета. Когато Германик го последва, за да възстанови честта на Рим и отмъсти за погубените си орли, откривал останки от армията на Вар в продължение на километри: купчини кости из блатата, черепи, заковани за дърветата, овъглени останки по олтари или скелетите на принесените в жертва в тръстикови клетки.

— Ти си роднина на господаря Сеян, но много далечен, нали? Поразпитахме за теб, Парменон. Казват, че си мрачен и необщителен, но добър слушател. Вярно ли е?

— Нали слушам какво ми казваш — отвърнах.

Той се разсмя.

— Имаме нужда от хора като теб. Господарят Сеян има нужда от очи и уши. Ще бъдеш ли негови очи и уши, Парменон?

Знаех всичко за Сеян.

— Имаш предвид шпионин, доносник?

Лицето ми остана безизразно, но бях бесен. Може да съм всичко, но не и предател. Този човек ме обиждаше. Самият Сеян ме обиждаше, но аз нямах семейство, перспективи или пари. Освен това, ако откажех предложението, несъмнено щеше да ми се случи нещо неприятно. Хора като Сеян не биха позволили никому да откаже и да си тръгне.

— Ще бъда негов верен слуга — отвърнах аз и тайно сключих пръсти, както когато излъжех като дете.

— Добре — възкликна мъжът. Отметна наметалото си и седна зад писалището. Бяхме в скромна малка стаичка в една от пристройките на двореца Палатин. Той взе парче пергамент.

— Познаваш ли домина Агрипина?

— Коя точно? — попитах.

Мъжът отново се разсмя.

— Младата. Само шестнадесетгодишна и много сладка, както казват мъжете.

— Говориш за дъщерята на Германик!

Беше ми приятно да му го напомня. Той сбръчка чело, осъзнавайки грешката си. Можеше да се шегува безнаказано с много неща, но никой не се шегуваше с великия римски герой Германик, военачалникът, завладял Германия, за да възстанови честта на Рим.

— Добре — той се изкашля. — Домина Агрипина има нужда от писар, от секретар.

— А ти от шпионин — добавих аз.

Той повдигна вежди и се усмихна лукаво.

— Много си прям — прошепна.

— Искам да знам съвсем точно какво трябва да правя.

— Мисля, че си наясно. След една седмица, на празника на Минерва — той цъкна с език — префектът Сеян ще бъде патрон на игрите в чест на цезаря. Агрипина и семейството й — на устните му пропълзя злорада усмивка — или поне каквото е останало от него, ще бъдат гости в императорската ложа. Ще получиш разрешение да се присъединиш към тях и ще можеш да се представиш на домина Агрипина.

— И какво ще стане, ако не ме иска?

— Пет пари не давам дали те иска — имитира ме той. — Нито дали те харесва. Ще носиш писмо, подпечатано от префект Сеян, в което ясно се заявява, че вече работиш за нея — той се почеса по бузата и отпъди една муха.

Погледнах към бюста на Август Тиберий зад него. Скулпторът го беше разкрасил, беше излъгал безсрамно. Главата му беше като на млад гръцки атлет, с пригладена назад коса, която разкриваше благородно чело, дълъг нос, хлътнали очи и голяма уста. Бях виждал Тиберий отдалеч. Кожата му беше покрита със струпеи, дясното му ухо стърчеше, беше изгубил зъбите си и казваха, че дъхът му вони като канавка. Естествено, подобни наблюдения пазех за себе си. Мъжът извади свитък пергамент, а после малка кожена кесия, която издрънка. Бях нает. Взех писмото и парите и един роб ме изпрати през задния вход.