Пол Дохърти - Домина

— Помогнете ми! — изкрещя тя. — Помощ! Аз съм императрицата!

Едно гребло се насочи към нея — обичайният начин за вадене на човек от водата. Ацерония заплува към него. То се издигна рязко и вместо да й позволи да се хване за него, я удари силно по главата. Тя се завъртя. За няколко мига видях бялото й лице над водата, преди да потъне. Агрипина ме викаше. Заплувах по посока на гласа.

— Злополука ли беше? — заекна тя.

— Убийство! — отвърнах.

Хванах я за ръка и оставих вълните да ни отнесат далеч от триремата. Взирах се, но мъглата се беше сгъстила. Съзрях далечни светлини и си спомних, че ловците на перли често идват тук през нощта. Поех към тях, следван от Агрипина. Рибарите вече знаеха, че нещо не е наред. Когато една от лодките им с фенер на носа се приближи до нас, извикахме за помощ. В отговор чухме гласове. Хванах се за едно гребло, уверих се, че Агрипина е направила същото и силни ръце бързо ни извадиха от водата.

Ловците на стриди нямаха представа кого са извадили, докато Агрипина не протегна ръка и императорският пръстен блесна. Тя имаше рана на ръката и драскотина на бузата, но физическите й рани не бяха нищо в сравнение с душевните. Седеше в лодката една измъчена застаряваща жена, мокра до кости, и гледаше втренчено към брега. Подкупих рибарите с няколко монети от кесията, зашита на колана ми, да ни закарат до Лукринското езеро. Те с радост се съгласиха, минаха по тесния проток и прекосиха пясъчна ивица, която щеше да ни запази от преследвачите ни. Благополучно стигнахме до брега и почти носейки Агрипина, аз се запрепъвах по пътеката към собствената й вила. Събудих слугите, които само я погледнаха и разбраха какво се е случило. Още докато давах нарежданията си, повечето от тях се отдръпнаха — бледи и с разширени очи, а само след час почти всички бяха избягали. Настаних Агрипина в триклиния и донесох метални съдове, пълни с горящи въглени, кърпи и тежки войнишки наметала от склада.

Накарах я да се съблече, изсуших я и я преоблякох, а после я увих в дебела завивка. Стоплих вино и й дадох да пие. Вилата затихна, само от време на време се чуваше тропот на крака и далечен вой на куче. Агрипина отпи от виното, после повърна. Преместих я в друга част на помещението, където седнахме на столове.

— Ти си още мокър — прошепна тя. — Подсуши се.

Преоблякох се и се върнах при нея. Тя си беше възвърнала донякъде самообладанието. Гледаше през прозореца обсипаното със звезди небе.

— Ние сме създания на нощта, Парменон — прошепна тя. — Свършено е, нали?

— Отдавна е свършено — отвърнах й. — От мига, когато Попея влезе в двора на Нерон.

Тя въздъхна.

— Ще трябва да си довършат работата. Няма да я оставят така. Робите и слугите избягаха. Горкичката Ацерония — една сълза се плъзна по изцапаната й с въглен буза. — И Креперий загина с другите — тя ме смушка с лакът. — И ти трябва да избягаш. Ще те убият. Няма да оставят жив свидетел.

— Ще остана. Животът ми ти принадлежи, домина.

Тя се усмихна и внезапно се превърна в ослепително красивата жена, която бях срещнал преди години.

— Ти си добър човек, Парменон.

Целуна ме леко по устните и погали лицето ми с върха на пръста си.

— Ако те бях послушала.

— Още не е късно — настоях. — Можеш да избягаш, да потърсиш убежище при легионите — гласът ми се разтрепери.

Тя притисна устните ми с пръст.

— Знаеш, че не е възможно. Всеки път и пътека ще бъдат наблюдавани и завардени — тя остави чашата си и протегна ръце към въглените. — Не е ли странно, Парменон? За първи път се срещнахме на празника на Минерва, на игрите в амфитеатъра близо до Марсово поле 6 6 Равнина, ограничена от един завой на река Тибър, първоначално използвана за обучение на войската и съответно посветена на бога на войната Марс. По-късно се използва и за триумфи. — (Бел. ред.) .

Стиснах чашата и мислите ми се понесоха назад.

Hoc Habet! Hoc Habet!

Тълпата ревеше в един глас, наскачали на крака, приведени напред, хората сочеха с палци надолу: населението на Рим искаше един човешки живот. Гледах арената, където Свлиен в тракийска броня беше повалил Цалакст, въоръжен с мрежа и тризъбец. Последният не се беше бил особено добре, беше тромав и уплашен, макар че аз не разбирах много от бой. Макар да беше ранна пролет, в амфитеатъра беше горещо и душно. Миризмата на печени наденички, мазнина, човешка пот и кръв проникваше навсякъде. Свлиен се обърна и вдигна меч към императорската ложа, покрита с драперии в пурпурно и златно. Аз седях отзад. Императорът не присъстваше: Тиберий се беше установил на Капри заедно с приятелите, пороците и властта си. Рим беше останал под зоркия поглед на Сеян, градски префект и командир на преторианската гвардия.