Пол Дохърти - Домина

Затова сега, на празника на Минерва, седях в императорската ложа и гледах как един мъж се приготвя да умре. Честно казано, не бях следил боя. Повече ме интересуваше домина Агрипина, която седеше до двете си сестри на една от високите пейки в задната част на ложата. Чудех се къде е брат й Гай Цезар, по-известен като Калигула, Ботушчето, но после се сетих, че Тиберий беше решил да го вземе със себе си на Капри.

Бях очарован от домина. Тя беше само на шестнадесет, но се държеше като два пъти по-голяма. Облечена бе с обичайното си изящество — бяла стола и бродиран шал, който бе преметнала върху блестящата си черна коса. Друг от подчинените на Сеян ме беше представил. Докоснах се до уханната й ръка и предадох писмото. Тя развърза пурпурния шнур, прочете ръкописа, хвърли го на земята и изобщо не ми обърна внимание.

Разгледах лицето й, високите скули, леката издутина на дясната й буза, която се дължеше на двойния й кучешки зъб и издадената долна устна, която й придаваше вид на вечно нацупена. Но очите й приковаха погледа ми. Не можех да реша дали са тъмносини или черни, но бяха големи, блестящи и изпълнени с живот. Тя се беше взряла в мен, сякаш недовиждаше, но това бе само превземка, заучен жест. Засенчени от дълги мигли, очите й сякаш току-щр се пробуждаха от дълъг, чувствен сън. Докато наблюдаваше Свлиен, от време на време връхчето на езика й се показваше между устните. Като изключим това, тя седеше неподвижно, стиснала ръце в скута си. После изведнъж се обърна и каза с неочаквано плътен глас:

— Сигурно се чудиш къде е съпругът ми.

— Домина — отвърнах, — това не е моя работа.

— Напротив — дръзко отвърна тя и леко се приведе към мен.

Усетих аромата й, лек, но изтънчен, напомнящ мириса на сандалово дърво.

— Това е твоя работа Парменон. Нали шпионираш? Елий Сеян ще те пита: „Къде беше по време на игрите съпругът на малката кучка Домиций Ахенобарб?“

Говореше, все едно бяхме сами. Агрипина беше хитра и внимателно бе подбрала момента. Всички останали крещяха и тропаха с крака, приковали поглед в арената, включително шпионинът, който несъмнено ме наблюдаваше, за да се увери, че аз следя нея.

— Съпругът ми — продължи тя и очите й се разшириха — е в някой бардак по пътя към Остия. Несъмнено е пиян и заровил глава в скута на някоя уличница. Той мирише на пръч и се държи като такъв, но не мога да се оплача, след като самият ни божествен император ми го избра за съпруг. Все пак си запазвам правото да избирам с кого да си легна. Е — усмихна се тя, какво мислиш? Трябва ли да умре Цалакст?

— Домина, би трябвало да живее.

— Съгласна съм.

Тя протегна ръка с вдигнат нагоре палец от императорската ложа.

— Vivat! — извика. — Да живее! Да живее!

Хората се заобръщаха. Аз преместих стола си, взирайки се в събраните нотабили — военачалници, сенатори, жреци и весталки. Потърсих слабото, мрачно лице на Сеян, посивялата му коса, сресана грижливо напред, милата усмивка и раздалечените очи. Той също бе чул вика на Агрипина. Обърна се усмихнат, почеса върха на носа си и присви очи, сякаш търсеше онзи, който вика различно от тълпата. Видя Агрипина, намигна и вдигна ръка. Преместих се напред, за да погледна на арената. Свлиен беше свалил шлема си. Стоеше облян в пот, вдигнал меч за поздрав и чакаше знака на Сеян. Префектът протегна ръка с изпънат палец. Знаех, че ще пощади живота на Цалакст, но в този миг падналият гладиатор направи нещо глупаво. Докато Свлиен беше с гръб към него, може би, защото не можеше да издържи на напрежението, Цалакст вдигна тризъбеца си и замахна към откритото бедро на противника си. Но Свлиен беше бърз — може би бе съзрял сянката му или бе чул нещо — отдръпна се встрани, обърна се и заби меча си в оголеното гърло на Цалакст. Тълпата изрева одобрително. Ръката на Сеян падна. Той сви рамене и се изправи с протегнати ръце, за да приеме не само поздрава на победителя, но и овациите на тълпата. Агрипина седна и поклати глава.

— Глупак — каза тя. — Но повечето мъже са такива, нали, Парменон? Мислят с топките си и им липсва търпение.

После се обърна и се присъедини към възхвалите на Сеян. Погледнах към земята. Свитъкът, който бе хвърлила там, вече го нямаше.

След игрите я последвах в Домус Ливия в Палатин. Някога къщата беше принадлежала на съпругата на Август, но сега Ливия бе мъртва и се бе превърнала в богиня. Е, не съвсем, тъй като синът й Тиберий се колебаеше дали да й окаже тази чест, но хората я смятаха за такава. Те почитаха Ливия като образец на целомъдрието. Предполагам, че са били прави, защото всички други жени от семейството й бяха трупали любовници със същия глад и удоволствие, с които гладният грабва комат хляб. Домът й някога е бил палат, но Тиберий или по-скоро Сеян го бяха оставили да западне. Стъпалата бяха изядени, боята се лющеше, баните бяха мръсни и прашни, водопроводът течеше. Липсата на пари си личеше по липсата на маслени лампи, по избелелите възглавнички, петната по лежанките, по столовете и масите, които се люлееха, щом ги пипнеш.