Пол Дохърти - Домина

Когато се събрахме на брега, вече беше паднал мрак. Две редици преторианци държаха факли, за да осветяват пътя ни през камъните. Беше прекрасна ясна нощ, луната блестеше високо в небето, а хладният нощен въздух беше приятно облекчение след изпълнената с благоухания вила. Не бях присъствал на скромното прощално пиршество, което Нерон бе обявил за тесен кръг хора. Той придружи майка си до кораба, държейки я с обич за ръката. Останалата групичка се събра наоколо, когато я прегърна и целуна по устните и гърдите.

— Тези гърди — прошепна той — са ме откърмили.

Останалите придворни също се сбогуваха. Всички ме пренебрегнаха, освен Бур, който ми стисна ръка и ми пожела здраве. Канех се да тръгна, но той ме придърпа към себе си.

— С теб — прошепна той, — бих искал да живея, с теб без жалост бих умрял.

В мрака не можех да различа лицето му, но разпознах поредния цитат от Хораций. Грозеше ни опасност.

— lacta alea est! — отвърнах. — Жребият е хвърлен. Тръгнах с Агрипина и останалите към кораба. Той изглеждаше достатъчно здрав, но на него нямаше преторианци, а капитанът и лоцманът не бяха в обичайните си дрехи, а само по туники и сандали. Погледнах назад към брега, където кръг от факли обграждаше бъдещите убийци. Още преди да се случи, знаех откъде ще дойде опасността. Агрипина стоеше на носа, приковала очи на брега. Нерон извика нещо. Вятърът отнесе думите му, но дочух подигравателния му смях. Агрипина му прати целувки и отиде да полегне на кушетката под навеса на кърмата.

Чуха се команди и корабът тихо се понесе напред. Греблата ритмично разцепваха водата, всеки удар беше предшестван от вика на капитана. Бризът донесе до нас мирис на бор и цветя. Биремата набра скорост. Когато светлината от факлите на брега изчезна, се възцари странна тишина. Агрипина лежеше на кушетката под навеса, а Ацерония и Креперий бяха коленичили от двете й страни. Разходих се по палубата, оглеждайки всяко кътче. Не виждах нищо подозрително. Беше ли корабът повреден, за да потъне? Но това би застрашило и живота на екипажа. И той ли участваше в заговора?

— Парменон! — извика Агрипина. — Престани да се промъкваш като котка, изнервяш ме.

Не й обърнах внимание. Тя извика отново, когато тръгнах по стълбите към мястото, където стояха капитанът и лоцманът. Опитах се да ги заговоря, но те се направиха на много заети. Отидох до перилата и се взрях в наближаващия мъглив бряг.

— Защо не ни придружават преторианци? — попитах. — Почетна стража?

— Не знам. Аз си изпълнявам заповедите — промърмори капитанът.

Слязох от платформата. Агрипина и Ацерония обсъждаха събитията от предишната нощ. От време на време домина прекъсваше разговора, за да нареди на Креперий какво да вземе, когато заминат за Рим. Беше ми ядосана. Още бях напрегнат и усещах предстояща опасност. Вдигнах поглед и видях, че капитанът е застанал до перилата и се взира в нощта. Носеше фенер, окачен на кол. Сигнали ли даваше?

— Домина! — прошепнах аз.

— Парменон, повръщай, спи или седни!

Вятърът се промени. Дочух леко поскърцване и шум от гребла. Капитанът размахваше фенера. Бързо се изкачих по стъпалата, изтичах до перилата и се загледах в нощта. Когато мъглата се разсея, ахнах от ужас. Огромна бойна трирема с нос, издялан във формата на свиреп орел, се носеше към нас и явно възнамеряваше да се блъсне в кораба.

— Агрипина! — изкрещях.

Отдолу настъпи паника, когато някои от гребците видяха чудовището, което се канеше да ни смачка. Чух шум зад себе си и се обърнах, стиснал ножа си. Без колебание замахнах към корема на лоцмана. Тоягата падна от ръката му, когато той се свлече, давейки се в кръвта си. Капитанът се хвърли напред и ме замери с фенера. Отскочих встрани и забих ножа си в гърдите му. После изтичах надолу, но беше късно: триремата ни блъсна с трясък. Навесът, скриващ Агрипина, падна и един от коловете удари силно Креперий по слепоочието. Нищо не можех да направя за него. Повдигнах навеса и измъкнах Агрипина от кушетката. Ацерония пищеше и аз я зашлевих, отхвърляйки я встрани. От тъмнината наизскачаха силуети. Сега триремата избутваше биремата, заплашвайки да я обърне или да я смачка под тежестта си. Нощният въздух беше изпълнен с писъци. Разкъсах столата на Агрипина, отидох до борда на биремата, който вече беше съвсем близо до водата и я прехвърлих зад него. После с Ацерония я последвахме в студената вода.

— Плувай! — изкрещях.

Агрипина не дочака втора покана. Лека и бърза като делфин, тя се понесе напред, опитвайки да се отдалечи колкото се може повече от потъващия кораб. Последвах я, но зад мен Ацерония се давеше и викаше. Агрипина беше чудесна плувкиня, но не и прислужницата й. Погледнах назад, видях светлина на фенер и чух виковете на офицерите на триремата. Ацерония беше обхваната от паника. Тя заплува обратно към триремата, точно в светлината на факлите и фенерите.