Пол Дохърти - Домина

Агрипина имаше стая на първия етаж с изглед към прашния двор. Веднага щом се прибра, тя ме покани там. Лежеше на кушетка под прозореца, облегната на възглавница и се взираше в тавана. Сандалите и шалът й лежаха на пода. Тя потупа мястото до себе си.

— Ела тук, Парменон.

Вчера скитах по тесните улички на Рим, а сега една представителка на императорското семейство ме канеше да седна на лежанката й.

— Хайде! — подкани ме тя. — Седни тук. Няма да те ухапя — после се усмихна палаво. — Засега.

Направих крачка напред.

— Не, първо отвори вратата. Бързо! Виж дали няма някой в коридора.

Послушах я, но галерията беше празна. Прашинки танцуваха в лъчите на бледото следобедно слънце, които струяха през един от високите прозорци. Затворих вратата.

— Още веднъж! — тихо прошепна Агрипина. Тихо отвори вратата и погледни. Бързо и тихо!

Подчиних се, но пак не видях никого. Затворих вратата и тя ми направи знак да се приближа. Седнах на ръба на лежанката и я погледнах. Изглеждаше още по-красива: очите й изглеждаха тъмносини, кожата й бе гладка като порцелан, а устните сякаш бяха по-пълни и червени. Чудех се какво ли би било да я целуна.

— Ако Ливия беше още жива — промърмори тя, като се подпря на лакът, — и влезеше през вратата, щеше да накара да те удушат, а мен щеше да прати в изгнание. Чувстваш се неудобно, нали? Седнал си почти с гръб към мен, ще си изкривиш врата. Знаеш ли кой ме научи на това? Ливия. Имаше дарба да кара хората да се чувстват неудобно. Научи ме и на много други неща — тя леко ме избута от лежанката. — Коленичи.

После спусна крака, а аз коленичих пред нея. Като свободен римлянин можех да откажа, но бях заслепен. Не бях очаквал подобно нещо. Агрипина плесна с ръце.

— Ти си Парменон — започна тя — и имаш далечна връзка, слава на боговете, с онзи паяк, с онази отровна змия, префект Елий Сеян. Той е много опасен човек — тъмната сянка на императора! Човек с безкрайни амбиции! Знаеш ли, че иска да стане император? О, да. Има твърде много претенции. Все пак, ако родът на Цезар може да създава императори, защо този на Сеян да не може?

— Да, но — възразих аз.

— Но какво? — имитира ме тя. — Кой би му попречил? Ливия е мъртва от две години. Баща ми — от дванадесет!

— Братята ти.

— Друз е в затвора. Хвърлен е в подземието, наречено „Гробница“. Сеян го уреди. Ще го уморят от глад. А мама? Канеше се да питаш за майка ми, нали? продължи тя. — И за другия ми брат, Нерон. Ще ти кажа къде са те. Нерон е в Понтия, а мама — на малкия остров Пандатария. Казват, че полудяла и трябвало да я удържат с такава сила, че изгубила едно око. Можеш ли да си представиш, Парменон? Родственицата на цезар Август с извадено око от центурион, хранена насила от потни бивши гладиатори, която се разхожда по скалите като планинска коза?

— Ами младият Гай? — попитах.

— Ботушчето ли? Той е със старата лисица на Капри. Само боговете знаят какво става с него. Както и да е — тя отметна един кичур от челото си, — казах ти достатъчно. Сега се върни при Сеян и му разкажи всички пикантни клюки — Агрипина щракна с пръсти. Хайде!

Останах на колене.

— Хайде! — повтори тя.

— Ако го направя, ще умреш.

— Да, Парменон, ти също — тя прокара пръсти през косата ми. — И двамата сме в капан, нали? Ако кажеш на подчинените на Сеян какво съм казала, ще отида при майка си или при брат си на някой самотен остров — тя посочи към пода. — Или при другия ми брат Друз в килиите долу. Но с времето Сеян ще започне да си задава въпроси и за теб, Парменон. Защо младата Агрипина е разкрила сърцето си пред един непознат? Мога ли наистина да се доверя на този Парменон?

Напрегнах уши, надявайки се, че коридорът навън е все още празен. Тази забележителна жена ме бе хванала в капан.

— Знаеш ли защо предпочитам да седя тук, Парменон? Защото вратата е дебела, а под прозореца няма корнизи. Проверила съм внимателно и стените, и пода. Няма дупки за шпиониране, нито цепнатини, където да опреш ухото си. Е, какво смяташ да правиш, Парменон? Живота или смъртта ще избереш?

— Аз…

— Какво ще кажеш? — подигра ми се тя. — Че си само слуга, писар. Че си бълха на масата на Сеян.

— Защо правиш това? — попитах я.

— Не знам. Поемам риск. Наблюдавах те в амфитеатъра. Ти не обичаш кръвопролитията, Парменон.

— Винаги мисля за собствената си кожа.

— Не, Парменон, ти имаш душа и сърце. Много ми харесваш, не се държиш като шпионин. Затова ще те оплета още по-здраво в мрежите си. Нямаме много време. В този миг всички се напиват след игрите. Няма нищо по-добро от малко кръв за изостряне на жаждата за вино и чувствени наслади. Шпионите на Сеян първо ще се задоволят, после ще си спомнят за дълга си. Това е голямата им грешка — кръвта ги заслепява. Такъв е Рим при Тиберий. Чу ли стихотворението, Парменон? — тя затвори очи: