Пол Дохърти - Вечната маска на смъртта

— Друзила не ми беше враг!

— И все пак трябваше да умре! Но още една загадъчна смърт във вила „Хортензия“ щеше само да предизвика подозрения. Ти си чул за повторното появяване на Поругателя. Мога да се обзаложа, че Друзила е била единственият човек, който е харесвал Атий, наистина е била силно привързана към него и ти си се възползвал от това! Напуснал си вилата и си изпратил за примамка писмо, че някой иска да се срещне с нея в „Магариците“ и вероятно да й даде сведения за смъртта на Атий. Друзила е била потънала в скръб, умът й е бил замъглен, съзнанието — объркано. Щяла е да направи онова, което повечето хора в нейното положение също биха направили: да побърза да тръгне, без да знае, че отива да срещне убиеца си! Има само един път към „Магариците“ и ти си я причакал там. Влязъл си в ролята на Поругателя, нападнал си и си убил Друзила, взел си писмото и си оставил трупа й така, сякаш е жертва на този отвратителен убиец. После си побързал да се върнеш тук — отново като опечаления, объркан прислужник. Разбира се, оставал е още един истински проблем. Не си искал да се задържаш повече в Рим. Искал си да събереш богатството и да избягаш. — Клавдия замълча. — Още от самото начало си разбрал, че замисълът ти трябва да се осъществи бързо: връщането от Византион, надбягването на Скорп, тайните замисли на Атий, намирането на богатството му…

— Можел съм да предприема нещо и по-рано…

— Не! — извика Клавдия. — Както и сега, Валентиниане, ти пресмяташ часовете, очакваш някого, нали?

Валентиниан отклони погледа си.

— Такъв е бил смъртоносният ти замисъл! Най-голямо значение е имало времето; било е въпрос на дни, преди да се породят подозрения и се намерят доказателства, които да сочат към теб. Нападението над „Магариците“ беше провал, затова си решил да не чакаш Харон. Освен това си решил, че твоето alter ego — Фронтин трябва да умре. В качеството си на прислужник на Атий си поканил Нарс във вила „Хортензия“ под някакъв предлог и си го убил, вероятно в градината. Хората от домакинството вече са били дълбоко заспали, прислужниците и робите са били избягали. Примъкнал си трупа на Нарс вътре, залял си го с масло, но преди да хвърлиш фенера и да запалиш пожара, който да опустоши вилата, си поставил пръстена си на пръста му, верижката от врата си на неговия врат и сандалите си на краката му. Направил си го набързо — засмя се тя — и си допуснал малка грешка, като си разменил сандалите на краката и си затегнал каишките. Всички правим тази грешка, но винаги затягаме каишките чак след като вече сме ги обули правилно!…

Клавдия отново се засмя:

— И така, в името на замисленото Нарс изчезва, а Фронтин загива сред ужасния огнен вихър във вилата на господаря си. Ти бързо си се отправил насам. Защитен от тайните и клопките в тунела, си можел да чакаш. Скоро си щял да си тръгнеш и да вземеш със себе си останалото от богатството на Атий и мощите на галилееца Петър, за да ги продадеш някъде другаде. — Клавдия се изправи. — Но разбира се, не си знаел за издирвача Салуст и кучето Пугна. Мислил си, че си в безопасност. Ако Муран или аз бяхме слезли наивно тук, щяхме да последваме съдбата на другите. Чувствал си се съвсем удобно, докато Пугна, сякаш изпратен от боговете, не те вкара в капана. — Сега — кимна му тя, — ти ще се изправиш пред правосъдието на императрицата. Муране, събери богатството тук, изпразни сандъците в торбите и да тръгваме!

Муран върза ръцете на Валентиниан, макар и по-хлабаво, за да може да движи китките си. После кимна на Белатон и Пугна да застанат близо до него. Мъжът и кучето заеха положението си на пазачи. Валентиниан просто се плъзна по стената.

Клавдия забеляза, че той продължава да преглъща бързо и да се взира в тунела. Запита се каква ли помощ очаква. Харон? Клавдия потисна тръпката си, породена от страха. Все още им предстоеше да напуснат тази катакомба и да си проправят път през опустошеното, изоставено гробище в дълбоката нощ. Можеше само да се надява, че Океан е занесъл писмото й и че Бур ще пристигне навреме. Тревогата отново я обхвана. Бур и кохортата му щяха да ги придружат, но тя се опасяваше, че Валентиниан може да избяга. Отиде и застана до Муран, който претърсваше различните сандъци и ракли.

— Мисля, че е това…

Той вдигна едно изящно черно, обковано със сребро ковчеже, на чийто капак се виждаше риба, а под нея думата „Ихтус“.

— Навярно е принадлежало на някой клет християнин, когото Атий е ограбил! — прошепна Клавдия.