Пол Дохърти - Вечната маска на смъртта

Тя го отвори, извади пожълтелите свитъци и като отиде до фенера, набързо ги прегледа. Представляваха точно онова, което очакваше. Гробът на галилееца не се споменаваше никъде. Обаче от рисунките на един свитък се виждаше, че Валентиниан е поставил клопки не само в тунела, по който бяха пристигнали, но и в другите; това бяха предимно ями, въпреки че на едно място таванът бе подготвен да се срути. Имаше редица пропуски, майсторски подправени, и преди всичко най-важният списък на богатството на Атий в монети и скъпоценни камъни, както и планът на градината на вила „Хортензия“, на който точно бяха отбелязани местата, където Атий го беше закопал. Картата беше извънредно точна и ясна, на Валентиниан не му беше отнело много време, за да заграби скритите съкровища.

Клавдия стана, върна се в малката ниша и се загледа в гроба на галилееца. Колко скромен беше той, а колко интриги беше породил! Мъжът, който бе посветил себе си на Христос и беше изтърпял страшно мъченичество, никога не би очаквал, че неговото място за сетен покой ще предизвика толкова раздори. Тя внимателно го огледа, прокарвайки пръсти по надписите и опипа мекия полиран камък под тях. После се върна и застана срещу Валентиниан.

— Правосъдието на императрицата може да бъде бързо — обърна се тя към него, — но смъртта ти ще бъде бавна. Искам да ти задам един въпрос: това е гробът на Петър, нали?

Той насила се засмя:

— Ти как мислиш?

Тя се наведе, за да се изравни с лицето му:

— Мисля си, Валентиниане, че по протежение на тези дълги тунели има и други гробове. Подозирам, че си положил всички усилия, за да промениш вида им и да заблуждаваш хората, подозирам, че нарочно си представял други гробове за гроба на галилееца Петър. Вярно ли е?

Той кимна едва забележимо.

— Още от самото начало — тихо заговори той, — веднага, след като галилеецът е бил екзекутиран, императорите започнали да търсят неговия гроб и все пак той си останал загадка. Вярно е, има примамки, фалшиви гробове, но те са били предназначени да защитят истинския. Мнозина са го търсили и са заплатили с живота си, не само Филип и Гавин. Ако минеш по другите тунели, ще намериш скелетите на онези, които са се опитвали и не са успели, както може би и ти…

Той зловещо се усмихна.

— Надяваш се на добрия си късмет, нали? — обади се Муран. — Аз съм се сражавал на арената и те уверявам, че късметът никога не трае вечно!

Когато бяха готови, те тръгнаха обратно по тунела, първи вървяха Белатон и Пугна, следвани от Валентиниан с Муран плътно зад него и с извадена кама в ръката. Клавдия вървеше последна. Заобиколиха ямата с коловете, преминаха локвата с масло и пак се озоваха в безопасното преддверие. Изкачиха стълбите. Муран побутваше Валентиниан пред себе си. Почувстваха се щастливи, че отново са на чист въздух. Небето над тях беше обсипано със звезди, а лекият ветрец носеше различни миризми на растения, но точно в момента, когато се готвеха да си тръгнат, се появи светлина от факли и отнякъде в мрака се изсипаха фигури с лица, скрити зад страховити маски. Запалиха още факли и Клавдия разбра, че гробницата на Тит Лабиен е обкръжена от онези, които ги причакваха. От тъмнината се появи мъж. Беше облечен като lanista 81 81 Ланист (лат.) — лице, чиято професия била организирането на гладиаторското обучение. — Б.пр. от някоя гладиаторска кола с кожена поличка и колан през рамото, в едната ръка с двуостра брадвичка и с бойна тояга в другата. Той заприлича на Клавдия на лешояд заради мършавото лице, бръснатата глава, хлътналите бузи, острите уши и черните очи, които дори в играещата светлина пораждаха тръпки на страх.

— А! — поклони се присмехулно той. — Господарке Клавдия, може ли да се представя?

— Ти си Харон, нали?

Мъжът направи елегантен жест с ръката си.

— Чудесно, чудесно! Разбира се, че съм аз! А ти — той посочи Муран, — трябва да си знаменитият гладиатор! — После се обърна се към Белатон, който здраво стискаше каишката на Пугна, кучето се бе напрегнало и гърлено ръмжеше. — Дръж го здраво! В тъмнината наоколо има мъже, въоръжени с мечове и стрели! Достатъчно е само да дам знак и сте мъртви! Такааа… Подозирам, че това е богатството на Атий! — кимна той към торбите, които Муран бе оставил на земята до себе си. — Ще го взема. Не, не! — предупреди той; от мрака пристъпиха трима мъже със стрели на тетивата. — Познавам репутацията ти, Муране! Моля ти се, заради собствената ти безопасност, хвърли камата и остави торбите! Уверявам те, че не желая да нараня никого!…