Пол Дохърти: Вечната маска на смъртта

Диоклециан: старият император, вече абдикирал.

Максенций: бивш император на Западната империя, победен и убит от Константин при Милвийския мост.

Константин: новият император на Западната империя.

Елена: майка на Константин, императрица и августа.

Лициний: император на Източната империя.

Анастасий: християнски свещеник и писар, секретар на Елена.

Бур: германски наемник, началник на телохранителите на Елена.

Крис: управител на двореца.

Атий Енобарб: търсач на мъртъвци, поддръжник на император Максенций.

Друзила: държанка на Атий.

Фронтин: освобожденец на Атий.

Макрин: трибун, бивш командир на нощната стража в Целийския квартал.

Юлий Филип, Лукреций Нарс, Гемел Север, Петилий Гавин: търсачи на мъртъвци, поддръжници на Максенций, работят заедно с Атий Енобарб.

Милтиад: папа, епископ на Рим.

Силвестър: помощник на Милтиад, главен свещеник на християнската общност в Рим.

Полибий: собственик на кръчмата.

Попея: негова любовница.

Океан: бивш гладиатор.

Януария: слугиня.

Клавдия: племенница на Полибий.

Муран: гладиатор.

Симон: Стоика.

Петроний: Сводника.

Салуст: Издирвача.

Калигула: котаракът на кръчмата.

Извинявай: прислужник в кръчмата.

Торкват: бръснар.

Спретнатия Нарцис: балсаматор.

Меркурий Вестителя: вестоносец на кръчмата.

Белатон: специалист по обучение на кучета, собственик на кучето Пугна.

Тит Лабиен: управител на театралната трупа „Сатирикон“.

Целад: готвач в кръчмата.

Улпий: банкер.

Ахилей, Нерей: нощни стражи.

Домина Агрипина: съдържателка.

Силвана: слугиня.

Ливия: една от взетите от Тулиевия затвор жени.

Скорп, Павзаний: състезатели в надбягвания с колесници.

Господарят Харон: самозван вожд на подземния свят на Рим.

Цереб: помощник на Харон.

Хеката: вещица от спътниците на Харон.

Деций: един от следовниците на Харон.

По време на процеса срещу Христос, Пилат, както разказват Евангелията, поискал да освободи затворника. Спрял го викът, че ако направи това, „няма да е приятел на Цезаря“. Според коментаторите Пилат усетил заплахата. Дори римският наместник и държавните чиновници били най-внимателно наблюдавани от agentes in rebus , буквално „онези, които вършат нещата, извършителите“. Римската империя имала и военни, и цивилни полицейски сили и макар че двете се различавали в задълженията си, би било неточно да твърдим, че е разполагала с нещо като съвременните детективи или тайни разузнавателни служби. Вместо това императорът и водещите политици заплащали огромни суми на доносници и шпиони, които често трудно можело да бъдат контролирани. Както сухо отбелязва Уолсингам 1 1 Лорд Франсис Уолсингам (1532–1590), наричан още „баща на британското разузнаване“, създал в Лондон школа за шпиони, където випускниците се набирали сред най-добрите студенти в Оксфорд и Кеймбридж; според някои разкрил, а според други — провокирал серията заговори срещу кралица Елизабет I, които пратили на ешафода нейната съперница за престола, шотландската кралица Мария Стюарт. — Б.пр. : „Той не е бил съвсем сигурен за кого работят собствените му хора, за него или за опозицията.“

Agentes in rebus представлявали отделна каста сред ордата събирачи на слухове, доносници и понякога извънредно опасни шпиони. Те работели лично за императора и техните сведения лесно можели да сложат край на нечия обещаваща кариера. А това било често срещано явление през кървавия и изпълнен с интриги период от началото на IV в. след Христа.

Император Диоклециан 2 2 Гай Аврелий Валерий Диоклециан (ок. 245–313), римски император, издигнал се по пътя на военната служба. Установил домината, осъществил важни административни реформи. Жесток гонител на християнството през 303–304 г. — Б.пр. разделил империята на Източна и Западна. Всяка част имала собствен император и негов помощник, носещ титлата цезар. Империята се задъхвала от икономически проблеми и от варварски нападения. Нейната държавна религия била заплашена от набиращата все повече сили християнска църква, чието присъствие се усещало във всички провинции и на всички социални нива.