Пол Дохърти - Вечната маска на смъртта

— Дааа — прошепна към разпънатия скелет Съдията, — как се върти колелото, а? Новият император и неговата деспотична майка Елена сега покровителстват вярата на робите и простолюдието!…

Съдията осъзна, че гласът му отеква, затова остави бокала и се замисли, притиснал пръсти върху устните си. Християнството се бе появило от катакомбите и други потайни места, за да внуши уважение към себе си и да бъде покровителствано от Големите в Рим. Те дори му бяха дали някои от храмовете и земите на старите богове, а техният понтифекс 7 7 Pontifex (лат.) — буквално „строител на мостове“. Ponlifex Maximus или „великият строител на мостове“ бил наричан върховният първожрец в Рим, а в християнската епоха и римският папа. — Б.пр. Милтиад и неговата сянка, презвитер Силвестър, сега бяха редовни посетители на императорските дворци на Палатина 8 8 Палатина — един от седемте хълма, на които е разположен Рим, където били резиденциите на повечето патрициански фамилии и императорските дворци. — Б.пр. .

— Ето! — Съдията вдигна чашата си и смигна на скелета. — Всичко се промени в наше време, но дали ще се промени отново? — небрежно попита той. — Император Константин управлява Запада, Лициний — Изтока. Не! — Съдията се размърда в креслото си. — Съвсем скоро те ще трябва да потеглят на война, за да се реши кой ще бъде imperator totius mundi — император на целия свят.

Съдията вдигна бокала за тост към скелета. Ставаше му все по-трудно да осъзнава, че тези останки някога са били човешко същество, изпълнено с кръв и страсти. Той се обърна към жалките вещи, струпани на купчинка под прикованите крака: гребени от чемширово дърво, от слонова кост и от коруби на костенурки, бели и пурпурни мрежи за коса, бронзово ръчно огледало, сребърни обици и гривна от червеникав халцедон. Съдията се смя, докато му потекоха сълзи. Спомни си как й я беше купил. Стана и закрачи из подземието, в което влизаше светлина единствено през наредени близо един до друг прозорци с железни решетки високо в стената, и спря до дълъг ковчег от полирано дърво, украсен със сложна и грижливо изработена резба, каквато той бе поръчал.

Прокара ръка по стената му и усети йероглифите, криещи тайни молитви, с които изпращаха „ка“, душата на прекрасната млада жена вътре, през далечния хоризонт към вечния запад. Погали полираната повърхност на капака и се вгледа в лотосите и лилиите, резбовани върху него. Затвори очи и се наведе над ковчега, после ги отвори и се взря в наредените под балдахин гърнета върху прикрепената над него полица. Вдигна капака на ковчега, леко го наклони назад, отмести златоленените покривала и впи очи в онази, която наричаше своя Нефертити, великата и блестяща любов на живота му. Загледа се в красивите страни, правия нос, пълните червени устни и клепачите, почиващи леко като пеперуди върху кожата, която изглеждаше, сякаш е била посипана със златен прах. Бе наел най-добрия балсаматор в Рим. Искаше тя вечно да остане такава, каквато я познаваше: прекрасна, без никакви следи от страдания, с една вечна маска, която прикрива ужаса на нейната смърт.

Понякога Съдията мислеше, че полудява. Животът толкова се бе променил! Бе намерил такова щастие, докато… Гневно се обърна и се върна към разпънатия скелет, отпи от виното си и плисна утайката върху страховитата гледка, към която толкова често се връщаше. Извърна се, но после пак приближи и се вторачи в празните очни ябълки, които някога горяха яростно и зложелателно, насочени към него.

— Казват, че пак ще започне, но — изсъска той, — как би могло?…

Блудницата Фауста беше доволна от себе си. Бяха я поканили на вечерно пиршество, давано от банкера Улпий. Тя най-щедро почерпи пухкавото си тяло с три порции от глиганската плешка, четири от свинския бут и от бутчетата на крехкия заек. В голяма кърпа, която беше откраднала, сега носеше няколко печени дрозда, миди, парче сладкиш, чепки грозде, ябълки, лепкави смокини, гъби, резенчета от печена на скара гургулица. Всичко това тя стискаше здраво под опърпаната си сива наметка. Улпий, мислеше Фауста, докато ситнеше под съпровода на подрънкващите си евтини украшения, беше много щедър домакин. Бе поднесъл гъсто, тъмно опимийско вино, както и блюда, отрупани със свински ребърца, ливадни птици, половин кефал, цяла щука, нарязана на ивици змиорка и пилешки бутчета в сос с много подправки. От Фауста се изискваше само да се грижи за един стар търговец. Да го остави да опипва гърдите й, а после да приеме поканата му и да отиде при него на по-удобната му лежанка за още по-чувствени ласки. Фауста се съгласи с известно колебание, но в края на краищата си хапна добре и още по-добре си пийна.