Пол Дохърти - Вечната маска на смъртта

— Но към това ще се върна по-късно! — Тя отметна няколко залепнали от пот къдрици от лицето си. — Подмамил си Харон, като си използвал богатството на Атий да подкупиш някого в конюшните на колесничаря Скорп, за да разхлаби колелото на колесницата му. Ти си живял в подземния свят, Валентиниане, знаеш как да го направиш! Цената трябва да е била много висока. Обаче ти също така си използвал богатството на Атий и за да заложиш за победа на Павзаний. Казал си на Харон да стори същото и той те е послушал…

— За да го направя, би трябвало да разкрия себе си! — Валентиниан не обърна внимание на смеха на Муран. — А богатството на Атий? Как…

— Хайде, хайде! — наведе се напред Клавдия. — Муран беше гладиатор. Игри се спазаряват, залози се правят на тъмни, самотни места, където замесените отиват маскирани и с качулка на главата. Колкото до богатството на Атий… Е, изчакай малко!… Ти сигурно си го използвал, за да уредиш надбягването и така да привлечеш вниманието на Харон.

— А ако Скорп беше победил?

— Глупости! — засмя се Клавдия. — Ти си Валентиниан! Нямало е да платиш нищо или си щял поне да дадеш съвсем малко, докато не си сигурен в работата! — Тя разпери ръце: — Всъщност, имало ли е значение? Атий вече е бил мъртъв, това са били негови пари! А ти все още си имал гроба!

Валентиниан сви рамене:

— Какви доказателства имаш за това?

— С времето — прошепна Клавдия, — с времето истината винаги излиза наяве, както ще излезе и сега. Ти си в клопка, Валентиниане! Откъде знаеш, че Харон няма да се обърне срещу теб? Той изгуби много хора при нападението срещу „Магариците“, вероятно то е било по твоя заповед, нали така? Ти искаше аз да умра. Искаше Нарс и Север да умрат. Те навярно са подозирали къде е гробът, затова също е трябвало да млъкнат завинаги. Тогава това нападение може да е привлякло Харон, може да му се е сторило възможност да покаже силата си в Рим. Обаче то се оказа скъпа грешка и аз се обзалагам, че Харон не е забравил това!

Валентиниан нервно облиза устите си, после примижа и избърса потта от челото си. Клавдия забеляза, че той бе започнал да диша по-трудно и по-учестено.

— Това беше риск — призна тя, — опасен риск, но само за малко, ти вече си бил решил да изчезнеш. Взел си каквото е останало от богатството на Атий, да не говорим за онова, което си имал тук долу.

— Какво богатство? Ти продължаваш да…

— Богатството на Атий! — повтори Клавдия. — И ако изнудването ти успееше — онова, което Харон щеше да си подели с теб. Тогава къде щеше да идеш? В двора на Лициний, на Изток? Но това би могло да стане само, когато истинската работа приключи. Атий е трябвало да бъде отстранен. Ти го направи простичко. В следобеда, когато беше убит Атий, той е имал среща с другите търсачи в градината си; навярно са искали да обсъдят как да подходят към императрицата. Атий се е оттеглил в обезопасената си стая долу. Там е бил посетен от Макрин и Нарс. Те са си тръгнали. Ти си се промъкнал долу. Атий може да е бил много пиян или ти да си му сипал нещо във виното. Лежал е проснат на леглото си, полузаспал. Ти си взел камата и си я забил.

— А заключената врата?

— Лесно е можело да се уреди. Хората виждат онова, което искат да видят! Ти си поставил нещо над отвора на ключалката от вътрешната страна на вратата. Ако някой погледне през отвора, ще види, че ключът уж още е вътре. След като Атий е умрял, ти бързо си се махнал. От ръката ти е капнало съвсем малко кръв, преди да се почистиш. Взел си сандъчето „Ихтус“, което трябва да е било някъде там. Напуснал си стаята на Атий, свалил си ключа и си заключил вратата отвън.

— Трябва да са ме видели! Друзила…

— О, сигурна съм, че си направил всичко необходимо тя да си е намерила работа някъде другаде. Коридорът към стаята на Атий е дълъг и сводест; ти би могъл да чуеш стъпките на всеки, който се приближава. Убийството на Атий и кражбата на ковчежето „Ихтус“ са станали много бързо. А при тъмния коридор и с угасването на деня рискът за теб е бил много малък.

Валентиниан изтри потта от лицето си и впи поглед в Клавдия. Тя беше сигурна, че той я слуша с половин ухо, неговият подвижен и чевръст ум сигурно търсеше начин да се измъкне.

— Трябвало ти е време! — обясни Клавдия. — Ковчежето „Ихтус“ не е съдържало нищо, свързано с гроба на галилееца Петър. Атий е запомнил сведенията за гроба, а в ковчежето е имало само сведения за богатствата му. След като си се сдобил с ковчежето, ти си знаел точно къде да търсиш — както във вилата, така и в голямата градина отвън. Естествено, Атий тайно е заровил съкровищата си, както би направил всеки, когото властите не обичат, за в случай, че Константин промени решението си и той бъде принуден да бяга. — Клавдия посочи с ръка наоколо: — Убедена съм, че сред тези сандъци се намира и ковчежето „Ихтус“, в което се пази пълният списък на богатствата на Атий и карта на градината, на която точно е отбелязано кое къде се намира…