Пол Дохърти - Вечната маска на смъртта

Клавдия се върна в кухината, взе стола и седна пред Фронтин.

— Моят спътник Муран — меко започна тя — вероятно е малко объркан. Мислеше, че преследваме Валентиниан, бившия дякон от християнската църква, вместо това намерихме освобожденеца Фронтин. Обаче ти нямаш намерение да отричаш, че си Валентиниан, нали? Изтезанията по заповед на императора вероятно ще установят истината и, разбира се, ще се предприеме обстойно проучване. — Тя се наведе напред и потупа леко мъжа по бузата. — А ти си се променил, надебелял си! Обръснал си главата и лицето си. В края на краищата вече не си бил дякон, а освобожденец, прислужник на Атий. Много умно! Предполагам, че никой не те е познал, Валентиниане, но какво да ти кажа — тя леко се засмя, — предполагам също така и че едва ли са останали хора, които могат да те познаят. Всички са мъртви, благодарение на теб!

— Казвай, каквото имаш да казваш! Не съм отрекъл, че съм Валентиниан, но все пак какво доказателство имаш, че е така?!

— Това, че си тук! — Клавдия огледа притъмнялото подземие.

Белатон клечеше до Пугна, очите на кучето бяха приковани в опасния човек. Муран застана на входа на тунела с изваден меч, за в случай че Валентиниан се опиташе да избяга.

— И ти си тук! — впи очите си Валентиниан в Клавдия. — И играта още не е свършила. Вие трябва да излезете оттук. — Той посочи към нишата: — Толкова много труд за толкова малко! Няколко сухи кокали, останали от някакъв еврейски рибар, който бил разпънат с главата надолу на хълма, който е над нас!

Той примижа и изтри потта от челото си.

Клавдия внимателно го гледаше. Беше сигурна, че Валентиниан таи все още някаква надежда, но каква?

— Изобщо ли не вярваш?

— Вярвам само в себе си! — Валентиниан посочи с пръст към нея. — Ти имаш остър ум, можах да се убедя. Но да се върнем на първия ми въпрос: откъде знаеш, че аз съм Валентиниан?

Клавдия се размърда заради изтръпналия си крак, после завъртя глава, за да облекчи напрежението във врата си.

— Искам да ме изслушаш внимателно! — започна тя. — Преди много години ти си бил дякон, член на християнската общност в Рим, водеща фигура в църквата и си отговарял за местата около Ватиканския хълм, тази обширна, запустяла част на Рим отвъд Тибър. Гоненията започват. Ти бързо се издигаш в йерархията. Известно време играеш ролята на учен, свещеник и свят човек. Обличаш се подходящо и си пускаш дълга брада и коса. Радваш се на положение и мощ, докато гоненията при Диоклециан и Максенций стават все по-жестоки. Целият Рим е обърнат с главата надолу в безжалостно търсене на християни и на техните свети места. С няколко думи — заловили са те, може и да са те изтезавали, ти си станал отстъпник и предател. Не е чудно, че християнската общност край Ватиканския хълм е избита до крак. Презвитер Силвестър ми разказа за това. Разбира се, скоро е трябвало да изчезнеш напълно. Онзи, който те е заловил, не бил някой друг, а галеникът на Максенций, Атий Енобарб. — Клавдия замълча. — Така ли те заловиха? Атий Енобарб е бил член на християнската общност край Ватикана…

— Пътищата ни се пресякоха! — подигравателно рече Валентиниан.

— О, убедена съм, че са се пресекли! Навярно са те изтезавали, но Атий те е спасил. Сделката е била сключена.

— И каква е моята част от сделката?

— Дал си му необходимите имена и места, а той те е взел в домакинството си като негов освобожденец. Използвал е властта си, за да промени твоята самоличност и историята ти в архивите, както и навсякъде другаде, където се появявало името ти. И ти си станал образован роб от Иберия. Надебелял си. Променил си външния си вид. Ти си много интелигентен човек, Валентиниане. След като си обръснал главата и лицето си, си можел да играеш каквато роля си поискаш. Преди ми каза, че си служил години на Атий Енобарб, но оставяше подробностите колкото е възможно по-неясни. Атий те е смятал за голямо откритие, неизчерпаем извор на сведения, но… — Клавдия вдигна ръка, — едно сведение ти си запазил за себе си, поне за известно време: местонахождението на гроба на галилееца Петър. Такава скъпоценност не си можел да отстъпиш доброволно.

Тя спря за миг, после продължи:

— Атий, разбира се, е бил прочут със своите подвизи и Максенций го е използвал непрекъснато да преследва християни, докато светът изненадващо се обърнал с главата надолу. Константин се провъзгласил за император и поел към Рим, и което било по-лошо, обявил, че ще покровителства, дори активно ще подкрепя християнската религия. И ето че времето на Атий Енобарб изтекло. Вие и двамата сте попаднали в клопка, почувствали сте, че сте хванати в мрежа от лъжи и интриги. Атий е можел да те предаде, но и ти си можел да го предадеш. Той е можел да те издаде като отстъпник, но и ти си можел да направиш същото, както и да докажеш, че той е бил унищожител на всичко християнско, престъпник, който е натрупал огромно богатство от грабежи. Подобно на двама гладиатори на арената, никой от вас не можел да си осигури предимство. Затова ти си продължил да се преструваш. Трябва да си се питал дали Атий ще оцелее при чистките на Константин; убедена съм, че ако не беше успял, ти си щял да измислиш други планове, за да можеш да избягаш безопасно.