Пол Дохърти - Вечната маска на смъртта

— В този тунел има нещо — прошепна той — и то не е нито приятно, нито много далеч. Не върви пред Пугна!

Те пристъпваха в мрака, кучето лазеше пред тях, Клавдия и Муран отчаяно се опитваха да осигурят малко светлина пред себе си. Кучето пак изръмжа гърлено и спря. Сега Клавдия още по-осезателно почувства миризмата, от която й се гадеше. Белатон посочи пред себе си.

— Натам! — каза той. — Не много далеч…

Отстъпи встрани и като притегли кучето към себе си, остави Клавдия и Муран да минат напред.

— Внимавайте! — добави той, а гласът му прозвуча гробовно в това кухо, изпълнено със сенки пространство.

Клавдия и Муран тръгнаха. Клавдия свали фенера, Муран се промъкна още малко по-напред. Някакво съскане зад тях ги накара да спрат. Появи се полуприведеният Белатон, а Пугна като сянка се движеше край него.

— Нека вървя отпред! — предложи Белатон. — Внимавайте! Пугна е много напрегнат, може да има капани.

Клавдия гледаше как фигурите на Белатон и Пугна изчезват в тъмнината. Тя чу слаб вик. После Пугна излая и Белатон настойчиво ги повика. Той вече повръщаше, докато отстъпваше назад. Клавдия прикри носа и устата си с ръка и се вторачи в ужасяващите останки. Единият труп беше толкова почернял, че вече не можеше да се разпознае, на другия главата беше отрязана и той представляваше подпухнала, слизеста мръсна купчина плът. Клавдия сведе фенера надолу.

— Гавин и Филип? — прошепна тя. — Те трябва да са! Валентиниан сигурно е взел главата на Гавин, но какво би могло да породи тези страшни рани, да стане причина за тази отвратителна смърт?

Белатон вече се оправяше. Пугна продължаваше да души овъглените останки. Муран се наведе.

— Филип е изгорял жив! — заяви той. — Но Гавин? — Вдигна поглед нагоре. — Нали Ватиканският хълм гъмжи от усойници? Мисля, че това го е убило. Погледни!

Той измести фенера и посочи обсипаните с петна крака и червените белези точно над глезена.

Сега Белатон оглеждаше земята. Пугна незаинтересувано се отдръпна назад.

— Не са били убити тук. Вижте! — отбеляза Белатон и посочи следите по пода.

Те се върнаха в подземието и Муран огледа входовете на другите тунели. Атмосферата беше зловеща, Белатон си мърмореше нещо, Муран задаваше въпроси и все пак наоколо властваше тази предзнаменователна тишина, сякаш нечие злостно присъствие се спотайваше в сенките.

— Мислиш ли, че Валентиниан е тук? — попита Муран, като се върна в кухината. Белатон и Пугна също оглеждаха входовете на тунелите.

— О, да! — отвърна Клавдия. — Муране, това ще бъде по-опасно от всичко, с което си се сблъсквал някога на арената! Валентиниан ще избяга. Ще се опита да се измъкне, той иска да ни убие. Никога не е очаквал, че ще открием това място. Той е отчаян и отмъстителен човек, но въпросът е — кой тунел и къде ще ни отведе той?

— Този! — върна се Белатон, докато Пугна се дърпаше от каишката си, и дребничкият мъж посочи средния тунел. — Там са били убити онези двамата. По пода има масло. Подозирам, че скални пепелянки и усойници гнездят тук, в цепнатините от двете страни. Трябва да внимаваме!

Муран заяви, че ще тръгне по тунела, но Белатон го дръпна за ръката и се засмя:

— Може и да си шампион на игрите — прошепна той, — но тук шампионът е Пугна! Той ще ни осигури безопасност!

Те се вмъкнаха в тунела и спряха на мястото, където са били убити Гавин и Филип. Белезите бяха очевидни: мястото още вонеше на овъглена плът, от двете им страни, в пукнатините имаше много гнезда на усойници.

— Сега не са опасни! — обади се Белатон. — Огънят, предизвикан вероятно от изпусната в маслото факла, ги е привлякъл. Усойниците винаги се примъкват към топлото. Освен това те ще се боят от Пугна.

Той замълча и каза на Муран да вдигне фенера колкото е възможно по-високо. Муран го вдигна и светлината освети голямата локва масло.

— Простира се на около метър — прошепна Муран. — Как може да я заобиколим?

— Не можем! — обясни Белатон. Той протегна бастуна си и го пъхна в локвата. — Не е дълбока. По-безопасно ще е да я прекосим по средата и да се държим по-надалеч от стените. Загасете факлите!

Клавдия се подчини, Белатон прошепна нещо на Пугна, който тръгна напред, маслото очевидно не му правеше впечатление. Муран го последва, а накрая вървеше Клавдия. Тя усети как маслото накваси краката й, острата миризма дразнеше носа и гърлото й. Съзря на светлината на фенера сребристите люспи на змиите, но те не представляваха истинска опасност. Клавдия беше изпитвала същото, когато играеше като дете: змиите са опасни само, когато ги нападнеш или преднамерено ги предизвикаш.