Пол Дохърти - Вечната маска на смъртта

Отминаха улиците покрай Тибър, стигнаха до Емилиевия мост и бързо поеха през лабиринта от сгради с ронеща се мазилка, от храсталаци и дървета, покриващ Ватиканския хълм. От някои вили или кули тук-там проблясваха светлинки. Досега преминаването им минаваше безпрепятствено, но все пак Клавдия беше убедена, че ги следят; точно преди да прекосят моста, тя се обърна и зърна същия амбулантен търговец, когото бе видяла в края на Целийския квартал. Все пак нямаше какво да направи, освен да се надява, че Океан е отнесъл съобщението й възможно най-бързо. Бе все така потънала в собствените си мисли и промърморваше нещо неясно в отговор на въпросите, които й задаваше Муран. От време на време се усмихваше ободряващо на Белатон. Пугна понякога се връщаше да подуши глезените й или да се опита да я близне по лицето, преди да поеме отново напред.

Клавдия често бе ходила на голямото гробище край Апиевия път, това тук не беше по-различно.

Като оставиха коларските пътища зад себе си, те навлязоха в блатиста местност с мътни потоци, преплетени храсталаци, запуснати паметници, рушащи се гробници във форма на ковчег с плоски покриви, ронещи се плочи, колони и статуи.

Градският шум внезапно бе останал надалеч и го замениха зловещи, опъващи нервите звуци: крясък на преследваща плячката си птица, шумолене на животинки в храсталаците.

Клавдия бе взела със себе си картата на Салуст, въпреки че вече беше запаметила нейните простички указания. Тя потърси горичката от терпентинови дървета, потънала в море от прещип и шипки. Отначало завиха погрешно, но накрая откриха терпентиновите дървета точно, когато слънцето започна да къпе гробището в странен червеникав блясък.

Гробницата на Тит Лабиен стоеше самотна. Муран остави торбата си на земята, извади фенер, удари огнивото и го запали. С Пугна до себе си, Белатон се наведе, а Клавдия внимателно огледа надписите по стената на гробницата. Тя намери името, след което имаше съкращения, описващи чина на Лабиен във войската и постиженията му. Опипа почвата наоколо. Беше твърда и утъпкана. Сега насочи вниманието си към покривната плоча на гробницата, натисна я и тя леко помръдна.

— Трябва ни светлина…

Макар и малко трудно, те запалиха още два фенера и факла. Клавдия вдигна факлата, а Муран отмести плочата. После тя се наведе и огледа вътрешността на гробницата. Усети миризмата и забеляза обгарянията по камъка, както и купчинките орлова папрат — знак, че гробницата е била отваряна неотдавна. Тя се спусна предпазливо надолу, опипа с ръце пространството край себе си и скоро намери преградната врата, която побутна навътре. Муран помогна на Белатон и Пугна също да се вмъкнат вътре. Кучето се движеше все така безшумно, но Клавдия усети напрежението в него, а носът му почти докосваше земята, докато те внимателно започнаха да слизат по тесните, стръмни стълби.

Отначало не забелязаха нищо нередно. Пугна обаче оставаше странно напрегнат, очите му бяха вперени в тъмнината, носът му учестено душеше въздуха. Белатон се наведе към кучето с ръце върху нашийника. Муран вдигна малък фенер и те се огледаха край себе си. Клавдия забеляза груби факли, прикрепени в пукнатините на стената. Муран запали няколко от тях. Кучето гърлено изръмжа. Белатон го накара да млъкне и посочи петте тунела, които тръгваха от помещението.

— Тук има някой! — прошепна той.

— Откъде знаеш?

— Не аз, Пугна знае!

Клавдия напрегна слух, но не чу нищо. Пое дълбоко дъх и усети миризмата на лютивия дим и на още нещо, горчиво и сладникаво едновременно — мирис на разложение. Тя се огледа. Беше студена, потискаща пещера, изсечените в скалата стени и издълбаните по тях надписи бяха почти невидими от сенките, танцуващи в светлината на фенерите и факлите.

Това ли бе пътят към гроба на галилееца Петър, или беше капан? Обърна се към Пугна. Кучето бе все така напрегнато и се взираше напред, сякаш се опитваше да види нещо, което друг не може да съзре.

— По кой тунел? — попита Муран.

— Нека Пугна реши! — отвърна Белатон.

Той прошепна нещо в ухото на кучето, почеса го по главата и остана полуприведен, а каишката остави пристегната около китката си. Пугна тръгна напред, отначало здраво пристъпваше на лапите си, после се сведе надолу така, че коремът му почти докосваше земята, и се насочи към втория тунел отляво. Миризмата на масло, на дим и онзи горчив дъх ставаха все по-силни.

— Сигурен ли си? — прошепна Клавдия.

Белатон й се усмихна в тъмнината.