Пол Дохърти - Убийствата на Граала

Смъртта на Козма напълно беше объркала Бенджамин. Той се съгласи, че много рядко телата на човешките същества се възпламеняват просто така. (Тогава идеята ми се видя нелепа, но след доста години посетих църквата в Холбърн, където викарият, след една внушаваща ужас проповед, изведнъж беше обхванат от пламъци. Дотогава не бях виждал църква да се опразва толкова бързо.) Да продължа: в онази снежна сутрин, докато с Бенджамин навлизахме все по-навътре в Долината на смъртта, убиецът на Козма си оставаше загадка. Разполагахме само с една следа. Бенджамин каза, че пред вратата на Козма е имало изгоряло петно, като следа от факла, но според него било старо. Освен тази следа, нямаше нищо друго, което да привлече вниманието ни. Бенджамин отчаяно размахваше ръце.

— Кой знае? — въздишаше той. — Може да е било Божие дело.

Станах, измих се и се облякох. После двамата с Бенджамин слязохме по великолепното извито дървено стълбище. Дочухме, че в голямата зала разговарят на висок глас, но Бенджамин настоя първо да идем до главната порта и да глътнем малко утринен въздух. Стоях на най-горното стъпало, леденият вятър отвя и последните следи от съня от лицата и очите ни, докато се взирахме в покритите със сняг поля. Враните програкваха сред черните клони на дърветата, които растяха около къщата и ми се стори, че сред клоните им гнездят демони, които в този миг ни се надсмиват. Саутгейт излезе през портата и дойде при нас.

— Сър Едмънд Мандевил ви очаква.

— Боже! — присмях се. — Бог може да чака, но не и сър Едмънд!

И все така насмешливо настроен, влязох забързано обратно в къщата. Бенджамин ме следваше, без да бърза толкова. Саутгейт се изравни с мен и влязохме заедно в залата, където Сантер и останалите седяха около масата.

— Един ден — изсъска в ухото ми Саутгейт — вашето чувство за хумор ще ви отведе на ешафода, мастър Шалот. Или ще се нанижете на нечий меч!

— Един ден, един ден! — срязах го аз. — Чувал съм го вече, мастър Саутгейт, не е ли странно. А още по-странното е, че жестока смърт сполита онези, които са го казвали — обърнах се и го погледнах право в лицето. — Не ме заплашвайте — придадох си смелост и добавих: — Бива ме с меча!

(Господи, какви лъжи наговорих!)

— Кривоглед сте, ама това май не ви пречи — сопна се Саутгейт.

(Точно така, непрокопсаник, но ловях око — висок, тъмнокос, с матова кожа, но едното ми око е кривогледо. Винаги съм си мислел, че ми придава излъчване на смелост и безразсъдство.)

Забелязах, че Саутгейт е сложил ръка на дръжката на меча си. Преглътнах с мъка и погледнах през рамо, за да се уверя, че Бенджамин върви след мен.

— Щом приключим със задачата — обърнах се иронично към Саутгейт, — измъкни меча си. Но сега казваш, нашият Господ Бог, сър Едмънд Мандевил ни очаква!

Насядалите около господарската маса — сър Джон, лейди Биатрис, Рейчъл, Мандевил и бледият като платно Деймиън, вече бяха закусили. Сър Джон щракна с пръсти и прислужниците поставиха пред мен поднос с тънко нарязани резени бекон, малки питки и гърне бита сметана, донесоха и големи чаши с ейл.

Огледах присъстващите, всички бяха бледи и потиснати. Усмихнах се широко, поздравих ги с добро утро и започнах да се храня. Бенджамин беше много по-любезен, разбира се. (Беше благородник до мозъка на костите си. Изтънченото му поведение на масата би накарало и ангел да се чувства тромав.) Пиех от чашата си и гледах към Мандевил.

— Моите съболезнования по повод смъртта на помощника ви, сър.

Мандевил леко кимна.

— Смърт ли, мастър Даунби, смърт?

Бенджамин се прокашля.

— Имате право, сър. Точната дума е „убийство“.

— Но как? — объркано заговори сър Джон. — Как, в името Божие, можа да се случи това в моя дом? Стаята му беше залостена. Тайни проходи и врати няма — огледа се — поне в тази стая няма.

Бенджамин се усмихна.

— Значи все пак някъде има?

— Разбира се — запъна се Сантер и нервно раздвижи крака. — Тук, под нас, има изба и проходи. Тамплиерите са ги ползвали често — усмихна се едва-едва. — Сега там държа вината си, дървата за огрев, нищо особено.

— Защо мислите, че е било убийство? — рязко попита Мандевил.

— Защото, сър, леглата не избухват в пламъци — отвърна му Бенджамин. — Ако мога да вярвам на очите си, постелята се е превърнала за секунди в огнен ад. Никой не е премествал мангалите, огънят в огнището е бил угаснал, свещта е догоряла и въпреки това някак се е разбушувал толкова силен огън, че бедният Козма дори не е успял да стане от леглото.