Пол Дохърти - Убийствата на Граала

Бенджамин ги изпрати с поглед.

— Чудя се къде ли отива всъщност сър Джон? — измърмори той.

— Ако имаше и капчица ум в главата си, щеше да остане и да държи под око дъщеря си — заядох се аз. — Господарю, защо не ми казахте, че сте прекарали нощта тук долу, в забавления с мистрес Рейчъл?

Бенджамин се усмихна.

— Красавица е, нали, Роджър? Но не е за теб и със сигурност не е за мен. Това не е игра. Заобиколени сме от смърт, убийства, заговори и заговори срещу заговорите. Няма време за любовни игри. Не се доверявай никому, освен на мен, докато тази история не приключи.

Огледа се.

— Роджър, въпреки пухкавите възглавници, позлатените часовници, сребърните лъжици и венецианските гоблени, от тази къща лъха на смърт. Не исках пред всички да се съглася с мистрес Рейчъл, но тя има право. Нещо в това място лъха на прастар грях и колкото по-бързо приключим със задачата си, толкова по-добре.

— Вярваш ли, че тайнствените тамплиери съществуват? — попитах.

— Нищо чудно. Подобни общества винаги се обвиват в тайнственост. Изграждат отделен свят, а въпреки зелените си поля и живописните селца — тук кралят е прав — навсякъде в Англия кипи недоволство. Могъщите лордове, свързани с династията Йорк по кръвна линия, разполагат с голяма власт. Враждебността към Църквата расте. Шотландците продължават да са заплаха от север, а в Европа се създават силни съюзи, които целят изолацията на Англия. В подобна среда общества като това на тамплиерите процъфтяват. Най-жилавите бурени растат върху торищата.

— Ами светият Граал и Екскалибур?

Бенджамин сви рамене.

— Кралят ги иска или, което е по-важно, ако не може сам да ги получи, иска да се увери, че и никой друг няма да сложи ръка върху тях. Не намирам никакъв смисъл в онова стихче. Какво ли имат предвид с тази река Йордан?

Намръщи се насреща ми.

— За това си говорихме с красивото момиче снощи. Има ли някъде наоколо, край това забравено от Бога място, някой поток, река, къща или църква с думата „Йордан“ в името. И къде би могъл да се намира кивотът?

— Тя успя ли да ви помогне?

— Не, нито пък баща й или пък казаното от Мандевил миналата вечер, след като ти се оттегли. Гатанката на мастър Хопкинс си остава все така обгърната в тайнственост.

— Мастър Хопкинс оставил ли е някакви документи?

— Никакви. Според Мандевил, преди да се отправи на фаталното си пътуване до Лондон, Хопкинс разчистил всичко от стаята си. Тъкмо в нея си настанен ти — Бенджамин посочи към играещите пламъци в грамадното огнище. — Премахнал е всичко, което е държал в стаята си — каквото не е могъл да изгори, е унищожил.

— Необичайно поведение.

Бенджамин сви рамене.

— Може да е предчувствал събитията в Лондон. Или пък някой го е предупредил. Може да е знаел, че в действителност Уорнам и Колкрафт, които са били част от свитата на Бъкингам, всъщност са агенти на краля — Бенджамин въздъхна. — Каквото и да се е случило, мастър Хопкинс е отнесъл тайната си в гроба.

Наведе се по-близо и прошепна:

— Роджър, ще остана тук, но ти иди в стаята си, вземи си ботушите, плаща и широкополата шапка. След час сър Джон ще се отправи на път. Когато тръгне, искам да го проследиш. Знам, че ще ти е трудно да го направиш, полето е покрито със сняг, ала трябва да разберем къде отива.

Идеята за следенето не ми се понрави, но също толкова малко ми се нравеше и мисълта да се щурам из Темпълкъм. Качих се горе, постоянно бях нащрек, като внимателно оглеждах дребните гротескни лица по корнизите и таваните и най-вече ярките тамплиерски кръстове. Защо не бяха избелели с времето? Да не би боята и позлатата им да са били подновявани в знак на почит към този тайнствен и древен орден? Стигнах стаята си и заварих вратата полуотворена. Проклех глупостта си. Нямам вяра дори на себе си, като изключим Бенджамин, нямам вяра и на никого другиго, а все пак бях забравил да взема ключа, когато излизах.

Бутнах леко вратата. От другата страна на леглото с балдахина, с гръб към мен, седеше млада жена. На главата си имаше бяла шапчица, бял триъгълен шал обгръщаше раменете й. Дочух звън на монети, усмихнах се, тръгнах на пръсти през стаята и заобиколих леглото.

— Добро утро, мистрес — рекох и се надвесих над таблата на леглото. Видях кесията си в скута й, а до нея на леглото имаше пръснати монети. — Имам дълг към вас, така ли?

Младата жена ме гледаше като уплашен заек. Имаше кестенява коса, загоряло лице и големи сини очи. Трябва да беше някъде към шестнайсет, най-много осемнайсет години.