Пол Дохърти - Убийствата на Граала

Изправих се и пресуших виното в кожения мях.

— Торба злато давам — промърмори Бенджамин, — за да разбера какво е отвело Сантер в Гластънбъри. Може би е трябвало да го проследиш?

— И какво, ако бях? — Краката ми още трепереха от страх. — Да вляза в манастира и да кажа: „Ама какво съвпадение само, а! Какво правите и вие тук, сър Джон?“ Както и да е — кимнах към дърветата, — може би онези разбойници щяха да ме нападнат, преди да стигна до Гластънбъри. Из тази забравена от Бога земя има толкова гори, блата и потънали в мъгла тресавища, в които може да се скрие цяла армия, проклети да са!

Потупах коня си, прошепнах му своята благодарност и се качих на седлото.

— Връщам се в Темпълкъм — простенах. — Уморен съм, мокър съм, всичко ми е дошло до гуша, ама наистина, господарю, и мисля, че за днес ми стига! — и допълних заядливо: — Ами вие какво правите тук?

Бенджамин се качи на коня си и ми се ухили.

— Онази вещица не излиза от мислите ми. Опитвах се да намеря мястото, където вчера я срещнахме. Тогава чух виковете и шума от схватката и тръгнах да разбера какво става.

Той приближи коня си и ме сграбчи за ръката. Усмивка играеше по продълговатото му, мургаво лице.

— Хайде, принце на битките — измърмори той. — Какво са неколцина разбойници за мъж като Шалот, а?

(Прииска ми се да му кажа, че сблъсъкът с тия кучи синове ме е състарил с години, но реших, че е по-добре да запазя героичния си образ.)

— Хайде — Бенджамин пришпори коня си напред. — Да видим дали ще открием къде живее старата вещица.

Стенейки и мърморейки, пришпорих коня си след него. Почти бяхме стигнали до портите на Темпълкъм, когато единодушно решихме, че сме открили пролуката между дърветата, през която тя се беше появила. Тогава, въпреки предупрежденията ми, Бенджамин реши да продължи нататък.

Ако дъртата вещица имаше пророческа дарба, за пророк ставах и аз, защото само на хвърлей разстояние от мястото, където навлязохме в гора, Бенджамин призна, че сме се изгубили. Гората беше гъста, сняг покриваше храсталаците. И сред лято да беше, щеше да е трудно да открием пътеката. Смрачаваше се, когато за мое успокоение, Бенджамин най-сетне реши да се върнем в Темпълкъм.

В Темпълкъм заварихме всички заети със свои дела. Оставихме конете в конюшнята, господарят ми каза, че трябвало да свърши нещо и се запъти към стаята си. Отидох да потърся Матилда и я открих в кухнята, където работеше с останалите прислужници. Предупреди ме с поглед да стоя далеч от нея. Поисках ейл от някакъв навъсен готвач и отидох да се постопля при голямото огнище в залата. Задрямал съм, но господарят ми ме събуди.

— Ставай, Роджър, чака ни работа. Онази гатанка непрестанно ми се върти в главата. Може пък да открием отговора й в стария параклис от времето на тамплиерите.

Бях се унесъл и ми беше приятно на топло пред огнището, но господарят ми не спираше да ме увещава, а в такива случаи най-добре беше да отстъпя и да се подчиня, затова си обух ботушите, сграбчих плаща и тръгнах с него към параклиса на тамплиерите. Вратата зееше. Вътре, близо до кръщелния купел стояха Мандевил и Саутгейт.

— Явно скитникът се е върнал, а? — присмя се Саутгейт. — Какво ви води насам?

— Гатанката — отвърна му Бенджамин.

— И ние се сетихме за нея — промърмори Мандевил. — Но тук няма нищо, което да може да бъде свързано с „река Йордан“ или кивота.

Посочи към вътрешността на църквата.

— Деймиън е при олтара. Открихме подходящ чамов сандък — Мандевил прехапа устни. — Останките на горкия Козма са загърнати с покров, положени в ковчег и лежат пред олтара. Това е най-малкото, което можехме да сторим.

Усмихна се с усилие.

— Ще съм ви благодарен, мастър Даунби, ако бъдете така любезен да се помолите пред ковчега на Козма и поднесете на Деймиън своите съболезнования?

Бенджамин се съгласи. Прекосихме тъмния, мръсен неф и отидохме до олтара. Пред него бе положен сандъкът, пригоден за ковчег. От двете страни на ковчега играеха пламъците на пурпурни свещи в железни свещници. Някой беше изстъргал прост кръст на ковчега и написал с разкривени черни букви „Козма“ под него. На молитвената скамейка при краката на мъртвия със сведена глава беше коленичил неговият брат. Раменете му потреперваха от беззвучни хлипания. Мандевил ни последва.

— Ковчегът ще пристигне довечера — тихо рече той. — Утре ще го откараме в селската църква.

Мандевил се отдалечи, когато Деймиън се обърна към нас с подпухнало лице и очи. Преди смъртта на брат си Деймиън внушаваше страх, но сега, с обляното си в сълзи лице, пълни с мъка очи и подпухнала уста, от която излизаше единствено гъргорене, той будеше жал. Бенджамин го хвана за ръка и се опита да му поднесе своите съболезнования. Нещастният ням кимна, ужасяващото му лице се разкриви в усмивка, но щом ме погледна очите му се присвиха. А, не, рекох си, пак се започва. Хайде пак старият Шалот е най-подходящият виновник! Опитах се да си придам съчувствен вид, което не доведе до нищо добро. Мъжът заразмахва ръка във въздуха, за да ни покаже, че иска да си вървим. Обърна ни гръб и отново подхвана молитвите си. Тръгнахме си. Той вървеше след нас и щом излязохме, спусна резето зад гърбовете ни.